Куин му каза защо.
— Но под наблюдение? От самото Бюро? Да не би да е направила някаква грешка?
— Не, сър, нищо не е направила. Просто има хора, които несправедливо я подозират, а тя не го знае. Това, което искам да направя, е да я предупредя.
Добродушният старец разгледа писмото, което бе в ръцете му, и въздъхна. На него му бе непознат този свят, закрит с плътна завеса, чийто крайчец Куин току-що бе повдигнал. Той се запита как би постъпила в този случай покойната му съпруга — тя бе по-решителната от двамата. Реши, че тя би занесла съобщението на детето си, което бе изпаднало в беда.
— Добре — каза той. — Ще отида да я видя.
Той спази точно обещанието си. Изкара старичката си кола, шофира невъзмутимо до Вашингтон и посети дъщеря си в апартамента й, без да я предупреди. Както бе инструктиран, той бъбреше за незначителни неща и й подаде първо единичния лист. На него пишеше само: „Продължавай да говориш естествено. Отвори плика и прочети съдържанието му на спокойствие. След това го изгори и изпълни инструкциите. Куин.“
Когато съзря думите, тя без малко не се задави и осъзна, че Куин й съобщава за микрофони в апартамента й. Тя също бе вършила това спрямо други хора и то бе част от служебните й задължения, но никога не бе очаквала, че същата мярка ще бъде приложена и спрямо нея. Тя се взря в разтревожените очи на баща си и взе предложения й плик. Когато той си тръгна обратно за Роккасъл, тя го изпрати навън до тротоара и му даде на раздяла дълга целувка.
Съобщението в плика също бе кратко. В полунощ тя трябваше да застане до телефонните кабини, разположени срещу пероните за качване „Н“ и „J“ на Амтрак в железопътната гара Юниън Стейшън и да чака. Един телефон щеше да звънне и от него щеше да се обади Куин.
Точно в полунощ той й се обади от една телефонна кабина в Сейнт Джонсбърк. Разказа й за Корсика и за Лондон, както и за фалшивото писмо, което й бе изпратил. Той бил убеден, че то ще бъде препратено към комисията в Белия дом.
— Но, Куин — възрази тя, — ако Орсини не ти е казал нищо, то тогава наистина всичко е свършено, както ти самият каза: Защо си писал, че той е проговорил, при положение че не е?
Тогава й разказа за Петросян, който дори в безнадеждни за него ситуации, когато неговият противник не откъсвал поглед от шахматната дъска, е успявал да му внуши, че му готви някакъв съкрушителен удар, с което го принуждавал да направи погрешен ход.
— Смятам, че писмото ми ще накара тези хора, които и да са те, да направят някакъв ход — каза той. — Макар в писмото да пиша, че повече няма да ти се обаждам, ти оставаш единствената нишка, ако полицията не успее да ме залови. С всеки изминат ден те би трябвало все повече и повече да изпадат в паника. Искам да си държиш очите и ушите отворени. Ще ти се обаждам всеки втори ден, в полунощ, на един от тези телефонни номера.
Изминаха шест дни.
— Куин, познаваш ли някой си Дейвид Вайнтрауб?
— Да.
— Той е от Компанията, нали?
— Да, той е заместник директор, ръководи оперативния отдел. Защо?
— Помоли ме да се срещнем. Каза, че е надушил нещо, но не можел да разбере точно какво. Смята, че ти би могъл да му помогнеш.
— В Ленгли ли се срещнахте?
— Не, каза, че там било опасно. Уговорихме се да се срещнем в една кола на Компанията, спряла до тротоара близо до Тайдъл Бейсън. Седяхме на задната седалка и разговаряхме, докато колата обикаляше из улиците.
— Съобщи ли ти нещо?
— Не, каза, че вече нямал доверие на никого. Вярвал само в теб. Иска да се срещнете. При твои условия, без значение кога и къде. Куин, ти вярваш ли му?
Куин се замисли. Ако Дейвид Вайнтрауб бе с онези, то тогава нямаше и лъч надежда за спасение на човечеството.
— Да — отвърна той. — Вярвам му.
Съобщи й къде и кога да се срещнат.
18.
Вечерта на следващия ден Сам Самървил пристигна на летището в Монпелие. Тя бе придружена от Дънкан МакКрей, младия агент от ЦРУ, който й бе съобщил в началото, че заместник директорът, ръководещ оперативния отдел (ЗДО), иска да се срещне с нея.
Те пристигнаха от Бостън със самолет на Пи Би Ей Бийчкрафт 1900, наеха още на летището един Рам Додж с висока проходимост и отседнаха в мотел в предградията на щатската столица. Двамата се бяха навлекли, както ги бе посъветвал Куин, с възможно най-дебелите одежди, които Вашингтон можеше да им предложи.
ЗДО от ЦРУ, позовавайки се на важно организационно съвещание на високо ниво, от което не можел да си позволи да отсъства, щял да пристигне на следващата сутрин направо за крайпътната среща с Куин.
Той се приземи в седем сутринта с десетместен служебен реактивен самолет, чийто отличителни знаци Сам не можа да разпознае. МакКрей обясни, че това е комуникационен самолет на Компанията и че чартърната компания, изписана на корпуса му, служи за прикритие на ЦРУ. Като слезе от стълбичката и стъпи на площадката, той ги поздрави отривисто, но сърдечно. Той вече бе обул здрави ботуши за сняг, дебели панталони и подплатен анорак. В ръката си носеше пътна чанта. Веднага се покачи отзад на Рам Доджа и тръгнаха, МакКрей шофираше, Сам му указваше посоката от пътната си карта.