След като излязоха от Монпелие, те поеха по шосе 2, преминаха през градчето Ийст Монпелие и хванаха пътя за Плейнфийлд. Непосредствено след гробището Плейнмонт, но преди портала на Годърт Колидж, има едно място, където река Уинуски прави широк завой на юг. В участъка земя с форма на полумесец, между пътя и реката, се извисяваха няколко дървета, неми и отрупани със сняг през това време на годината. Между тях има поставени няколко дървени туристически маси, където летовниците ходят на пикник. До пътя има отбивка и място за паркиране на колите на лагеруващите. Това бе мястото, където Куин каза, че ще бъде в осем часа сутринта.
Сам го видя първа. Той се появи иззад едно дърво на двадесетина метра, докато Доджът със скърцане успя да спре на място. Без да изчака спътниците си, тя изскочи навън, втурна се към него и обви ръце около врата му.
— Добре ли си, детето ми?
— Да, добре съм. О, Куин, благодаря на Бога, че си невредим.
Куин вдигна очи над главата й и погледна зад нея. Тя почувства как той се стегна.
— Кого си довела? — тихо попита той.
— О, колко глупаво от моя страна… — Тя се обърна. — Спомняш си Дънкан МакКрей, нали? Той бе този, който ме свърза с мистър Вайнтрауб…
МакКрей бе слязъл от колата и се бе приближил на десетина метра от тях. Не бе забравил и стеснителната си усмивка.
— Здравейте, мистър Куин. — Поздравът му бе плах и почтителен, както винаги. Нямаше нищо плахо обаче в автоматичния Колт, калибър 45, в дясната му ръка, който бе недвусмислено насочен към Сам и Куин.
От страничната врата на Доджа слезе вторият пътник. В едната си ръка носеше пушка със сгъваем приклад, която бе извадил от пътната си чанта, секунди след като бе подал Колта на МакКрей.
— Кой е тоя? — попита Куин.
Гласът на Сам бе изтънял и едва излизаше от гърлото й.
— Дейвид Вайнтрауб — каза тя. — О, господи, Куин, какво съм направила?
— Изпързаляли са те, миличка.
Грешката бе негова, осъзна той. Да можеше, щеше да се ритне отзад. Когато бе разговарял с нея по телефона и през ум не му мина да я попита дали познава заместник-директора на ЦРУ, ръководещ оперативния отдел. На два пъти тя бе призована да докладва пред комисията в Белия дом. Той бе допуснал, че Дейвид Вайнтрауб е присъствал и в двата случая, или поне в единия от тях. Всъщност потайният ЗДО, чиято работа бе една от най-ревностно прикриваните в Америка, не обичаше да идва често във Вашингтон и не бе присъствал и на двете срещи. В бойна обстановка, както Куин добре знаеше, допускането на недоказани неща може да има тежки последици за здравето.
Ниският и набит мъжага с пушката, чийто дебели дрехи го правеха да изглежда още по-пълен, направи няколко крачки напред и зае мястото си до МакКрей.
— И така, сержант Куин, ето ни отново заедно. Помниш ме, нали?
Куин поклати глава. Човекът се почука по сплескания си нос.
— Ти ми направи това, копеле такова. Сега, Куин, ще трябва да си платиш за това.
Куин присви очи, спомняйки си откъде го познава. Пред очите му отново изплува малката полянка във Виетнам, преди много години, където един виетнамски селянин — или по-скоро това, което бе останало от него — все още дишащ бе разпънат и прикован към земята.
— Да, спомням си — каза той.
— Хубаво — отвърна Мос. — Сега трябва да се размърдаме. Къде си отседнал?
— В една дървена хижа горе в планината.
— Подочух, че си се заел с никакви писания. Мисля си, че няма да е зле да им хвърлим едно око. И без номера, Куин. Дори Дънкан да не успее да те уцели с пистолета си, момичето ще умре на място. А що се отнася до теб, никога не ще можеш да избягаш от това.
Той размаха цевта на пушката, за да покаже, че Куин няма никакъв шанс да избяга, а ще да бъде покосен още на първите десет метра по пътя си към дърветата.
— Я се таковай отзад — отвърна Куин.
В отговор Мос се захили злорадо, дъхът му излизаше със свистене през кривия му нос.
— Май ти е замръзнал мозъкът, Куин. Ще ти кажа какво съм намислил. Ще ви отведем с момичето долу до брега на реката. Никой няма да ни смущава, няма жива душа в околовръст от няколко мили. Теб ще завържем за едно дърво и само гледай какво ще стане, Куин, само гледай. Кълна се, че това момиче ще се мъчи цели два часа, докато умре, и всеки миг ще се моли смъртта да дойде по-бързо. Сега искаш ли да ни водиш?