Куин си спомни за сечището в джунглата и селянина, чиито стави на китките, лактите, колената и глезените бяха пръснати от оловни куршуми. Човекът скимтеше от болка и непрекъснато повтаряше, че е само един прост селянин и че не знае нищо. Когато Куин разбра, че тантурестият му мъчител е знаел това, и то от часове, той се обърна и му натресе един по носа, пращайки го директно в ортопедичната клиника.
Ако сега бе сам, той щеше да влезе в открита схватка с тях, въпреки минималните шансове за успех, за да загине геройски с куршум в сърцето. Но с момичето… Той кимна.
МакКрей ги раздели, изви назад ръцете на Куин и му сложи белезници. Същото направи и със Сам. След това подкара Ренегейда, с Куин на седалката до него. Мос ги следваше отзад с Доджа, а зад него на задната седалка, лежеше Сам.
В Уест Данвил хората се бяха размърдали, но никой не видя нещо необичайно в двата мощни джипа, които пътуваха в посока към Сейнт Джонсбъри. Един човек вдигна ръка за поздрав, както се поздравяват хора, имащи една и съща обща цел пред себе си — да победят хапещия студ. МакКрей му отвърна и му показа дежурната си приятелска усмивка. В Данвил той свърна на север и се насочи към Лост Ридж. При Поуп Семътри Куин сигнализира, че трябва да се завие още по-наляво, в посока към Беър Маунтин. Зад тях Доджът, който беше без вериги, креташе едва-едва.
Там, където настилката от чакъл свърши, Мос изостави Доджа и се качи отзад в Ренегейда, като буташе Сам пред себе си. Лицето й бе побеляло и тя цялата се тресеше от страх.
— Ти наистина си искал да се скриеш вдън земя — каза Мос, когато пристигнаха пред дървената хижа.
Макар че навън бе тридесет градуса под нулата, вътре в къщата бе все така топло и уютно, както Куин я бе оставил. Двамата със Сам бяха Накарани да седнат върху едно тясно легло на метър-два един от друг в единия край на всекидневната, която беше най-голямата стая в къщата и от която се влизаше във всички останали помещения. МакКрей все още ги държеше на мушка, докато Мос набързо провери останалите стаи, за да се увери, че са сами.
— Приятно — каза той накрая и то не без удовлетворение — приятно и отдалечено местенце. Браво на теб, Куин, по-голяма услуга от тази едва ли би могъл да ми направиш.
Ръкописът на Куин бе натъпкан в едно чекмедже на бюрото. Мос съблече анорака си, настани се в един фотьойл и започна да чете. Независимо от факта, че пленниците му бяха с белезници, МакКрей седеше на един висок стол и не изпускаше от очи Сам и Куин. На лицето му все още грееше дружелюбна момчешка усмивка. Твърде късно Куин осъзна, че това бе просто една маска, нещо, което младежът бе разбрал, че притежава и бе усъвършенствал с течение на годините, за да прикрие истинското си вътрешно „аз“.
— Ти победи — каза Куин след малко. — Все пак бих искал да науча как го направи.
— Няма проблем — каза Мос, без да вдига поглед от листите. — Така или иначе, това няма да промени нещата.
— По какъв начин МакКрей бе определен за работата в Лондон?
Той започна с дребен и маловажен въпрос.
— Това бе чист късмет — каза Мос. — Щастлива случайност. Никога не предполагах, че моето момче ще бъде там и ще ми помага. Това бе неочаквана премия, дадена ми с висшето благоволение на проклетата Компания.
— И така, как се събрахте двамата?
Мос вдигна очи.
— В Централна Америка — отвърна просто той. — Прекарах доста години там долу. Дънкан бе израснал по ония места. Срещнах го, когато той бе още хлапе. Открих, че и двамата споделяме едни и същи вкусове. Да ме вземат дяволите, ако не бях аз този, който го вкара в Компанията.
— Същите вкусове? — попита Куин. Той имаше представа що за вкусове има Мос. Целта му бе да го остави да говори. Психопатите обичат да говорят за себе си, когато се чувстват в безопасност.
— Е, почти — каза Мос. — Само дето Дънкан предпочита дамите, а аз не. Той, разбира се, първо обича малко да си поиграе с тях, нали, момчето ми?
Той продължи да чете. МакКрей цъфна в щастлива усмивка.
— Точно така, мистър Мос. Знаете ли, че тия двамата тук доста се повъргаляха заедно, докато бяха в Лондон? Мислят си, че не съм ги чул. Аз, значи, имам доста да наваксвам.
— Както кажеш, момчето ми — каза Мос. — Но Куин е мой. Ти бавно ще угаснеш, Куин. Ще ми доставиш това малко удоволствие, нали?
Той продължи да чете. Сам внезапно наведе глава напред и направи опит да повърне. От устата й не излезе нищо. Куин бе виждал как новобранци във Виетнам правеха това. Страхът предизвикваше масово нахлуване на киселина в стомаха, което дразнеше чувствителната лигавица и произвеждаше сухо гадене.