— Как поддържахте връзка в Лондон? — попита той.
— Без проблем — каза Мос. — Дънкан често ходеше да пазарува, да купува храна и разни други неща. Загряваш ли? Срещахме се в супермаркетите. Ако ти, Куин, бе имал малко повече пипе в главата си, щеше да забележиш, че той винаги отиваше да пазарува по едно и също време.
— Ами дрехите на Саймън, колана с бомбата?
— Всичко това занесох в къщата в Съсекс, когато ти беше в склада с останалите трима. Дадох ги на Орсини, както се бяхме уговорили с него. Стабилен мъжага бе тоя Орсини. На няколко пъти го използвах в Европа, когато работех в Компанията. И след това.
Мос остави ръкописа, езикът му се беше развързал.
— Ти ме уплаши, когато офейка от апартамента. Щях да те очистя тогава, но не можах да накарам Орсини да го направи. Каза, че другите трима щели да му попречат. Оставих те, защото смятах, че след като момчето умре, ти и без друго ще да бъдеш заподозрян. Но бях смаян до немай-къде, когато ония смотаняци от Бюрото те пуснаха да си вървиш въпреки всичко. Мислех, че ще те окошарят, просто защото те подозираха.
— Това бе моментът, когато трябваше да монтираш подслушвателното устройство в ръчната чанта на Сам?
— Точно така. Дънкан ми каза за нея. Аз купих друга чанта, напълно еднаква е нейната и я оборудвах. Дадох я на Дънкан същата сутрин, когато ти отиде в Кенсингтън за последен път. Спомняш ли си, че той излезе, за да купи яйца за закуска? Върна се с чантата и направи размяната, докато вие закусвахте в кухнята.
— Защо просто не очистихте четиримата наемници на една предварително уредена среща? — попита Куин. — Щяхте да си спестите труда да се влачите подир нас из цяла Европа.
— Тъй като трима от тях се панираха — каза Мос с отвращение. — Те трябваше да се появят в Европа, за да получат премиите си. Орсини щеше да ги очисти и тримата. Аз щях да запуша устата на Орсини. Когато обаче чуха, че момчето е мъртво, те се пръснаха и изчезнаха. За щастие, ти бе наблизо и ми помогна да ги открия.
— Ти сам не би могъл да се справиш — каза Куин. — МакКрей трябва да ти е помагал.
— Правилно. Аз бях напред, а Дънкан ви следваше по петите през цялото време, наложи се дори да спи в колата. Не ти хареса това, нали, Дънкан? Когато научи, че си открил Марше и Преториус, той ми се обади по телефона в колата и ми даде аванс от няколко часа.
Куин имаше още няколко въпроса. Мос бе подновил четенето, лицето му ставаше все по-разгневено.
— Момчето, Саймън Кормак. Кой го взриви? Това беше ти, МакКрей, нали?
— Разбира се. Два дни носих предавателя в джоба на сакото си.
Куин си спомни сцената край пътя в Бъкингамшир — хората от Скотланд Ярд, групата на ФБР, Браун, Колинс близо до колата, Сам с притиснато към гърба му лице вследствие на експлозията. Спомни си и МакКрей, паднал на колене край канавката, като се преструваше, че ще повърне. В този момент той трябва да е набутал предавателя дълбоко навътре в калта под водата.
— Окей, значи Орсини те е държал в течение какво става в тяхното скривалище, хлапето Дънкан те е информирал от другия край, от Кенсингтън. А какво ще кажеш за човека във Вашингтон?
Сам вдигна очи и го зяпна в почуда. Дори МакКрей изглежда се стресна. Мос вдигна поглед и измери Куин с любопитство.
Когато пътуваха към хижата, Куин осъзна, че Мос бе поел огромен риск, като се бе обърнал към Сам, представяйки се за Дейвид Вайнтрауб. Или може би не? Имаше само един начин, по който Мос би могъл да узнае, че в действителност Сам никога не бе виждала ЗДО.
Мос вдигна ръкописа и го пръсна целия върху пода.
— Ти си гадно копеле, Куин — каза той с тиха злоба. — Тук няма нищо ново. Във Вашингтон всички говорят, че това е дело на комунистите и е организирано от КГБ. Без значение какво е казал онова лайно Зак. Ти сега тук трябваше да имаш нещо ново, нещо, което да обори това. Имена, дати, места… доказателства, по дяволите. А знаеш ли какво имаш? Нищо. Орсини въобще не проговори, нали?
Той се изправи в яда си и закрачи напред-назад из стаята. Това му бе струвало толкова време и усилия, толкова тревоги и опасения, а сега всичко бе отишло на вятъра.
— Оня корсиканец трябваше да те очисти, както му бях наредил. Дори и жив, ти нищо не знаеш. Писмото, което си изпратил на тая кучка тук, е фалшиво. Кой те подучи да скроиш тоя номер?
— Петросян — каза Куин.
— Кой?
— Тигран Петросян. Арменец. Вече не е между живите.
— Добре. Точно там ще отидеш и ти, Куин.
— Още един прекрасно организиран спектакъл?
— Да. Тъй като знам, че това, което ще чуеш, въобще няма да ти хареса, ще ти го кажа е още по-голямо удоволствие. Доджът е нает от твоята приятелка тук. Момичето от агенцията въобще не е виждало Дънкан. Полицията ще намери хижата, след като бъде опожарена до основи, и ще открият приятелката ти вътре в нея. Чрез колата те ще се доберат до името, зъбните данни на трупа ще докажат самоличността й. Ренегейдът ще бъде закаран обратно и изоставен на летището. До една седмица срещу теб ще бъде повдигнато обвинение в изнасилване и всичко ще си дойде на мястото. Само че полицията никога не ще може да те открие. Теренът тук е идеален. В тези планини не може да няма дълбоки цепнатини в скалите, където човек може да изчезне завинаги. До пролетта ще си се превърнал в скелет, до лятото тревата ще те е покрила и теб вече няма да те има. Не че полицията ще те търси из тези места. Те ще проверяват за човек, излетял от летището в Монпелие.