— Вземи го, Куин. Никога не си виждал досега толкова пари на куп. И никога повече няма да видиш. Помисли си само какво можеш да направиш с тях, какъв живот ще си живееш. Удобство, дори лукс до края на живота ти. Само ръкописа и те са твои.
— Значи всичко е било за пари, от началото до края — каза Куин замислено. Той въртеше чека в ръката си и премисляше.
— Разбира се. Пари и власт. То е същото.
— Но вие бяхте негов приятел. Той ви вярваше.
— Моля те, Куин, не бъди наивен. Цялата тази нация се крепи на парите. Никой не може да промени това. Винаги е било така и така ще бъде. Ние се кланяме на един господ — всемогъщия долар. Всичко и всички в тази страна могат да бъдат купени, купени и продадени.
Куин кимна. Той си спомни за петдесет и осемте хиляди имена върху черния мрамор, на четиристотин метра зад него. Купени и продадени. Той въздъхна и мушна ръка в пилотското си яке от овча кожа. Дребничкият мъж отскочи сепнато назад.
— Недей, Куин. Ти каза „без оръжие“.
Но когато ръката на Куин се показа, тя държеше двеста страници текст, написан на пишеща машина върху бяла хартия. Той подаде ръкописа. Другият мъж се успокои и взе тестето листи.
— Няма да съжаляваш, Куин. Парите са твои. Наслаждавай им се.
Куин кимна отново.
— Остава само едно нещо…
— Казвай.
— Освободих таксито си на Конститюшън Авеню. Бихте ли ме закарали обратно до Съркъл?
За първи път другият мъж се усмихна. С облекчение.
— Няма проблем — каза той.
19.
Инструкциите, които мъжете в дълги кожени палта бяха получили, изискваха операцията да бъде извършена много дискретно. Затова те решиха да изпълнят възложената им задача през почивните дни, когато наоколо нямаше да има много хора. На известно разстояние от една административна сграда в Москва те бяха поставили наблюдателни постове, които им се обадиха по радиостанцията, когато набелязаният обект напусна града в петък вечерта.
Групата за арест чакаше търпеливо на дългия тесен път до завоя на Москва река, само на километър преди отклонението за село Переделкино, където в края на седмицата висшите членове на Централния комитет, най-престижните академици и военачалници почиваха в своите дачи.
Когато съзряха колата, която очакваха, главната машина на групата за арест застана напряко на пътя и го блокира напълно. Летящата с голяма скорост Чайка намали ход, след това спря. Шофьорът и телохранителят — и двамата бяха асове от ГРУ, обучавани в частите Спецназ — нямаха никакъв шанс. От двете страни на пътя наизлязоха мъже с автомати и двамата войника се видяха заобиколени от дула, насочени право в лицата им през прозорците на колата.
Старшият офицер, който бе с цивилни дрехи, се доближи до задната врата, отвори я с един замах и погледна вътре. Човекът на седалката вдигна поглед от досието, което четеше, и го погледна с безразличие, примесено с едва доловимо раздразнение.
— Маршал Козлов? — попита мъжът от КГБ с коженото палто.
— Да.
— Слезте, моля. Не се опитвайте да се съпротивлявате. Заповядайте на вашите войници да сторят същото. Вие сте арестуван.
Снажният маршал промърмори някакво нареждане на шофьора и на телохранителя и слезе от колата. Дъхът му замръзна на ледения въздух. Той се запита кога ли ще може отново да подиша свежия зимен въздух.
Ако изпитваше страх, той не го показваше.
— Ако нямате пълномощия за това, ще отговаряте пред Политбюро, чекисти.
Той използва презрителната руска дума за таен агент.
— Ние действаме по нареждане на Политбюро — отговори агентът от КГБ със задоволство. Той бе от Второ главно управление с чин полковник. В този миг възрастният маршал осъзна, че току-що бе привършил амунициите си за последен път.
Два дни по-късно, в непрогледната тъмнина преди изгрев слънце, саудитските сили за сигурност безшумно обградиха една скромна частна къща в Рияд. Не съвсем безшумно. Един от тях се препъна в тенекиена кутия и се чу кучешки лай. Един от йеменските домашни прислужници, който вече бе станал, за да свари първото силно черно кафе за деня, погледна навън и отиде да съобщи на господаря си.
Полковник Истърхаус бе получил много добро обучение във въздушнопреносимите части на САЩ. Той познаваше също така и своята Саудитска Арабия и знаеше, че рискът да бъде предаден от някой от заговорниците никога не бе за пренебрегване. Беше взел надеждни предпазни мерки и бе винаги нащрек. Преди големият дървен портал, водещ към двора, да бъде разбит на трески и двамата му йеменски телохранители да загинат за него, той вече бе поел по своя път, който щеше да му спести мъките, които знаеше, че го очакват. Като се втурнаха нагоре по стълбите към жилищните помещения на горния етаж, полицаите от службата за сигурност чуха единичен изстрел. Те го намериха проснат по лице в неговия кабинет — просторна стая, обзаведена по арабски с изящен вкус. Кръвта му шуртеше и съсипваше една красива каштанска рогозка. Полковникът, водещ групата за арест, огледа стаята. Погледът му попадна на една дума, която съставляваше основния мотив на пъстрото копринено перде зад бюрото. Тя гласеше на арабски „Insh’ Allah“ — „Ако такава е волята на Аллах“.