Един от генералите протегна ръка към създателите на оръжието.
— Като човек, който цял живот се е занимавал с танкове — рече той, — трябва да ви кажа, че никога не съм виждал нещо по-ужасяващо. Аз ще гласувам за него. На улица „Фрунзе“ направо ще се разболеят. Достатъчно лошо е да те преследват хора, но да те преследва този проклет робот — това вече е кошмар.
Последен взе думата един от цивилните присъстващи.
— Блестящо, господа. Най-добрата в света система за унищожение на танкове с такъв голям обхват на действие. Но съм длъжен да ви предупредя, че ако новият Нантъкетски договор влезе в сила, ние никога няма да започнем производството на това оръжие.
Докато пътуваха по обратния път към Лас Вегас Коб, Мойр и Салкинд си дадоха сметка, че пред тях, както и пред хиляди други от оръжейния бизнес, застрашително се изправя договорът от Нантъкет, носещ заплаха както за техните предприятия, така и за самите тях.
В навечерието на Коледа в Алкантара дел Рио нямаше никаква работа, но в замяна на това пък падна голямо пиене. Когато Антонио най-накрая затвори бара, вече минаваше полунощ. Някои от клиентите му живееха в селото, но други трябваше да пътуват или просто да вървят до пръснатите по отдалечените хълмове колиби. Хосе Франциско, наричан Пабло, щастливо крачеше по пътеката край къщата на високия чужденец. Не го смущаваше нищо освен един лек позив на пикочния мехур. Като реши, че не може да продължи пътя си, преди да се е облекчил, той се обърна към каменната ограда, зад която беше паркиран очуканият джип Сеат Тера, разкопча панталона си и се отдаде на второто най-голямо удоволствие за един мъж. Високият мъж спеше в къщата и отново сънуваше ужасния сън, който го беше довел в този край. Целият беше потънал в пот, докато преживяваше кошмара за хиляден път. Едно ужасено „Не-е-е-е…“ се откъсна от устните му, без да наруши съня.
Навън Пабло подскочи почти половин метър във въздуха и падна на пътя, като измокри най-хубавите си празнични панталони. След това се изправи и побягна, като продължи да съсипва панталоните със собствената си урина, която се стичаше по краката му от органа, поел неочаквана глътка свеж вечерен въздух през разкопчания цип. Ако високият чужденец бе решил да побеснява, то, Господ му бе свидетел, че той, Хосе Франциско Ечевария, нямаше никакво намерение да му се изпречва на пътя. Вярно, чужденецът беше любезен, говореше добре испански, но все пак в него имаше нещо особено.
Към средата на януари един студент първокурсник безгрижно се носеше на велосипеда си по Сейнт Джайлс Стрийт в старинния английски град Оксфорд, щастлив от първия си ден в Бейлиъл Колидж и твърдо решен още днес да се срещне с новия си университетски наставник. Беше с панталони от дебело кадифе и ватиран анорак заради студа, но върху него беше облякъл широката черна тога, характерна за възпитаниците на Оксфордския университет, която свободно се развяваше от вятъра. По-късно щеше да разбере, че голяма част от студентите обличат тази дреха само когато се хранят в университетската трапезария, но като новак той се чувстваше страшно горд с това облекло. Би предпочел да живее с колеги, но за него бяха наели една голяма къща със седем спални недалеч от Удсток Роуд. Той премина край Мемориала на мъчениците и навлезе в Магдален Стрийт.
Зад него незабелязано спря една кола. В нея имаше трима мъже, двама отпред и един на задната седалка. Третият мъж се наведе напред.
— Магдален Стрийт е затворена за автомобили. Ще трябва да продължите пеша.
Мъжът на предната седалка изруга тихо и слезе от колата. Той пъргаво се запромъква през уличната навалица, като не отделяше очи от велосипедиста пред себе си. Следвайки указанията на човека на задната седалка, колата зави надясно по Бюмонт Стрийт, след това наляво по Глостър Стрийт и пак наляво по Джордж Стрийт. Накрая спря в долния край на Магдален Стрийт точно в момента, когато там се появи и младежът с колелото. Велосипедистът измина още няколко метра, по Брод Стрийт и спря срещу кръстовището, така че не се наложи колата да се мести. Третият мъж също се показа от Магдален Стрийт, зачервен от ледения вятър, видя колата и се присъедини към другите двама.
— Проклет град — каза той. — Само еднопосочни улици и забранени зони.
Мъжът от задната седалка се засмя.