— Смятате ли, че Конгресът ще го отхвърли? — предпазливо попита Милър.
Доставчикът, който изпълняваше поръчки за Министерството на отбраната, се загледа мрачно в петата си по ред чаша.
— Не — каза той. — Безспорно съкращаването на оръжията е нещо, което се радва на изключителна популярност сред обикновените хора, а освен това, независимо от съотношението на силите, Кормак притежава такова обаяние и популярност, че може да прокара договора сам, без чужда помощ. Лично аз не мога да го понасям, но такива са фактите.
Милър се възхити на реалистичното мислене на този човек.
— Запознат ли сте с условията в договора? — попита той.
— В достатъчна степен — каза Коб. — Те предвиждат да се съкратят бюджетните средства за отбраната с десетки милиарди долари. И от двете страни на Желязната завеса. Носят се слухове за четиридесет процента — двустранно, разбира се.
— Има ли и други хора, които мислят като вас? — попита Милър.
Коб беше твърде пиян, за да усети накъде върви разговорът.
— Почти всички от отбранителната промишленост — изръмжа той. — Очаква ни масово закриване на предприятия и огромни загуби — както лични, така и за компаниите.
— Хм. Колко жалко, че Майкъл Одел не е президент — замислено изрече Милър.
Представителят на „Зодиак Инк.“ се изсмя рязко.
— Това е мечта. На всички е известно, че той е против съкращенията. Но той ще си остане вицепрезидент, а Кормак — президент.
— Дали? — промълви тихо Милър.
През последната седмица на месеца Коб, Мойр и Салкинд се събраха със Сканлън и Милър, по негова покана, на вечеря в един суперлуксозен апартамент в хотел Ремингтън в Хюстън. По време на кафето и брендито Милър внимателно насочи мислите им към идеята, че Джон Кормак твърде дълго заема Овалния кабинет.
— Той трябва да си отиде — отсече Милър.
Останалите потвърдиха съгласието си с кимване.
— Не искам да имам нищо общо с убийство — побърза да заяви Салкинд. — Във всеки случай добре помним Кенеди. След смъртта му Конгресът побърза да приеме всички поправки за гражданските права, които той приживе не успя да прокара. Ако са го убили заради това, ефектът беше точно обратният. И като си помисля, че точно при Джонсън приеха тези закони.
— Съгласен съм — каза Милър. — Безсмислено е да прибягваме към това. Но все пак трябва да има някакъв начин, по който да бъде принуден да си подаде оставката.
— Назовете ми поне един — подразни го Мойр. — Как, по дяволите, можем да го принудим? Той е непоклатим. В миналото му няма никакви скандали. На предизборната конференция на Партията бе проверен най-внимателно, преди да му предложат да се кандидатира.
— Трябва да има нещо — каза Милър. — Някаква ахилесова пета. Взели сме решение, имаме контакти, разполагаме с пари. Нужен ни е само човек, който да изготви план.
— Какво ще кажеш за твоя човек, онзи полковник? — попита Сканлън.
Милър поклати глава.
— Той винаги ще смята президента на САЩ за свой главнокомандващ. Не, трябва ни друг човек… нещо друго…
Това, за което си мислеше и което възнамеряваше да търси, беше съвсем различен човек — хитър, безмилостен, интелигентен ренегат, който се кланя само на парите.
3.
1991 година Март
На петдесет километра от Оклахома Сити се намира федералният затвор, известен като Ел Рино, а всъщност наречен „Федерален изправителен дом“. Иначе казано, това е един от затворите с най-тежък режим в Америка, а затворниците използват за него думите „жесток кафез“. Една мразовита мартенска утрин неговият солиден портал се отвори и оттам излезе някакъв мъж.
Той беше среден на ръст, възпълен, с блед затворнически тен, без пукната пара в джоба и много озлобен. Огледа се и като не видя нищо, представляващо интерес (там поначало нямаше какво да се види), обърна се и закрачи към града. Високо над него невидими очи го проследиха равнодушно и го забравиха. С далеч по-голям интерес го следяха други очи от една паркирана кола. Голямата лимузина беше спряна на достатъчно разстояние от портала на затвора, така че номерът й да не се вижда. Мъжът, който го следеше през задното стъкло на колата, свали бинокъла и промърмори:
— Идва насам.
След десетина минути възпълният мъж мина покрай колата, хвърли й един поглед и продължи. Но той беше опитен професионалист и в съзнанието му незабавно светна червената лампичка за тревога. Беше се отдалечил на стотина метра от лимузината, когато двигателят й запърпори тихо, колата потегли и го настигна. От нея слезе един приятен на вид мъж, гладко избръснат и с атлетично телосложение.