— Да, сър — отговори Мос. Надушваше пари, много пари.
— Казвам се Милър — продължи белокосият мъж — Сайръс Милър.
Април
Съвещанието се състоя в Залата на Кабинета, до който се стигаше надолу по коридора от Овалния кабинет, покрай канцеларията на личния секретар. Като повечето хора и президентът Кормак се беше учудил колко малък е Овалният кабинет, когато го видя за пръв път. Залата на Кабинета с голямата осмоъгълна маса, над която беше поставен портретът на Джордж Вашингтон от Стюърт, даваше повече простор да си разпръснеш документите и да се облегнеш на лакти.
Тази сутрин Кормак беше поканил своя вътрешен кабинет от стари и изпитани приятели и съветници, за да обсъдят заключителния вариант на Нантъкетския договор. Детайлите вече бяха отработени, процедурите по проверката също бяха прегледани повторно, експертите бяха дали, макар и е неохота, своето съгласие, с изключение на двама висши генерали и трима служители на Пентагона, които бяха предпочели да подадат оставка, но Кормак искаше да чуе още веднъж мнението на екипа си от приближени.
Той беше на шестдесет години, на върха на своите интелектуални и политически възможности и не се смущаваше от радостта и удоволствието, които изпитваше от популярността и от авторитета на поста, който изобщо не бе очаквал да заеме. По време на кризата в Републиканската партия през 1988 година партийният комитет трескаво беше търсил подходяща личност, чиято кандидатура да бъде издигната на изборите. Накрая се бяха спрели на конгресмена от Кънектикът, потомък на богато и аристократично семейство от Нова Англия, който бе предпочел да остави семейното богатство в разпореждане на различни попечителски фондове и да стане преподавател в Корнелския университет, преди почти четиридесетгодишен да се впусне в политиката на Кънектикът. Поддръжник на либералното крило на партията, Джон Кормак беше практически непознат за широката публика. За тези, които го познаваха, Кормак беше човек решителен, честен и благороден. Те увериха партийния комитет, че той е „чист“ като току-що паднал сняг. Хората не го познаваха като лице от телевизията, а телевизионната популярност на този етап беше неоценимо преимущество за всеки един кандидат, но въпреки това партията издигна неговата кандидатура. За медиите той беше безнадежден случай. Но след като изтекоха четири месеца от предизборната кампания, неизвестният на обществеността кандидат беше преобърнал нещата в своя полза. Без да зачита традициите на предизборната борба, той гледаше открито в камерите и отговаряше без увъртане на всеки въпрос — нещо, което дотогава се смяташе като сигурна рецепта за провал. Прямите му отговори засегнаха някои хора, най-вече от десницата, а те нямаха кой знае какъв избор за кого да гласуват. В замяна на това пък много повече хора бяха доволни. Протестант със старинно ирландско име, той беше поставил условието, че ще приеме да издигнат кандидатурата му ако сам си избере вицепрезидент. Беше се спрял на тексасеца Майкъл Одел, американец от ирландски произход и заклет католик.
Между двамата нямаше нищо общо. Одел беше много по-десен от Кормак, а преди идването му в Белия дом беше губернатор на своя щат. Но Кормак просто го харесваше и имаше доверие в този мъж от Уакоу, чиито челюсти неизменно дъвчеха дъвка. И тандемът някак си се получи. Избирателите гласуваха, с малки изключения, за човека, когото пресата сравняваше (погрешно) с последния университетски академик-президент на САЩ Удроу Уилсън, както и за неговия партньор в изборите, който безцеремонно бе отсякъл пред Дан Радър: „Аз далеч не винаги съм съгласен с моя приятел Джон Кормак, но, по дяволите, това е Америка и аз съм готов да размажа всеки, който се опита да ми каже, че тук човек няма право да говори това, което мисли.“
И работата тръгна. Комбинацията от праволинейния аристократ от Нова Англия с неговите силно въздействащи и убедителни слова и южняка с неговия измамно простодушен вид грабнаха решаващите гласове на всички черни, на латиноамериканците и на немалкото американци от ирландско потекло и спечелиха изборите. Откакто беше дошъл на власт, Кормак съзнателно беше включвал Одел във вземането на всички важни решения. И сега двамата бяха седнали един срещу друг да обсъждат договора, за който Кормак знаеше, че Одел ненавижда от дъното на душата си. До президента бяха седнали още четирима от близките му сътрудници: Джим Доналдсън, държавен секретар, Бил Уолтърс — министър на правосъдието, Хюбърт Рийд — министър на финансите и Мортън Станърд — министър на отбраната.