И накрая Москва се беше съгласила да унищожи първия от четирите си самолетоносача от клас Киев, като се задължаваше да не строи повече такива. Това всъщност не беше кой знае каква отстъпка, тъй като вече бе станало ясно, че тяхната поддръжка е твърде скъпа.
Най-скъпото перо във всеки един бюджет за конвенционални оръжия са групите на самолетоносачите. Един самолетоносач струва 4 милиарда долара. Той носи на борда си осемдесет самолета при първоначална цена 30 милиона долара, а като се добавят и бойните системи, цената достига 40 милиона. И това се отнася за всеки самолетоносач. Следват ракетните разрушители, фрегатите и хеликоптери за унищожаване на подводници, плюс бойните подводници и кръжащите наоколо Орион P-3 за откриване на вражески подводници. По силата на Нантъкетския договор САЩ имаха право да запазят наскоро пуснатите на вода самолетоносачи „Ейбрахам Линкълн“ и „Джордж Вашингтон“, но се задължаваха да унищожат „Мидуей“ и „Корал Сий“ (които и без това бяха за изхвърляне, но то бе забавено, за да могат да бъдат включени в договора), плюс следващите по възраст „Форест“ и „Саратога“, плюс техните самолети. А за тези самолети, веднъж дезактивирани, бяха нужни от три до четири години, за да бъдат приведени наново в бойна готовност.
— Руснаците разбират, че са елиминирали 18% от нашия потенциал за нанасяне на удар срещу тях — раздразнено промърмори Станърд, — срещу всичко на всичко 158 техни подводници, чиято поддръжка и без това им тежи като воденичен камък на шията.
Но кабинетът, който виждаше възможността за икономии от поне 20 милиарда долара годишно — наполовина от съкращаването на личния състав и наполовина от съкращаването на самите оръжия, одобри тази част от договора. Против бяха само Одел и Станърд. Основният проблем възникна при разглеждането на военновъздушните оръжия. Кормак знаеше, че за Горбачов това е най-важният въпрос. Америка печелеше в преговорите за въоръженията по суша и вода, тъй като не възнамеряваше да напада Съветския съюз; американците просто искаха да са сигурни, че и руснаците няма да предприемат подобна стъпка. Но, за разлика от Станърд и Одел, Кормак и Доналдсън бяха наясно, че много съветски граждани, включително и хора от правителството, сериозно смятат, че един ден Западът ще се нахвърли върху родината им.
Според условията на Нантъкетския договор Западът трябваше да преустанови работата по американския изтребител TFX или F-18 и европейския многоцелеви боен изтребител — съвместен проект на Италия, Западна Германия, Испания и Великобритания, а Москва от своя страна трябваше да преустанови по-нататъшната работа по МИГ-33. Освен това трябваше да започне унищожаването на Блекджак — версията на Туполев на американския бомбардировач В-1 и 50% от летящите цистерни, като това в огромна степен намаляваше заплахата за Запада от нападение с въздушни стратегически оръжия.
— Как можем да бъдем сигурни, че те няма да започнат да строят онзи техен стратегически бомбардировач Бекфайър на друго място? — попита Одел.
— Ще изпратим специални наблюдатели в заводите „Туполев“ — отбеляза Кормак. — Почти невъзможно е да изградят нов „Туполев“ другаде. Нали така, Лий?
— Точно така, господин президент — отговори директорът на ЦРУ и след кратка пауза добави: — Освен това разполагаме със свои хора сред ръководните кадри на „Туполев“.
— Сериозно? — възкликна Доналдсън, силно впечатлен. — Като дипломат не искам да зная нищо за това.
Изказването му предизвика усмивки сред присъстващите. Доналдсън беше известен като изключително праволинеен и тесногръд.
Президентът Кормак се придържаше стриктно към установените правила на поведение в обществото и не приемаше незабавното фамилиарничене. Самият той се обръщаше на малко име към колегите си от Кабинета, но никой от тях не го наричаше по друг начин, освен „господин президент“. Насаме единствено Одел, Рийд, Доналдсън и Уолтърс можеха да си позволят да се обръщат към него с „Джон“. Познаваха се от много години.
Най-болният въпрос за Америка — частта на Нантъкетския договор, която се отнасяше до въздушните оръжия, — постановяваше, че тя трябва да се откаже от бомбардировача Стелт В-2. Той представляваше истинска революция в самолетостроенето, тъй като беше конструиран така, че да се промъква незабелязан от радарите и съответно да пуска ядрените бомби, които носи на борда си, където и когато пожелае. А това много тревожеше руснаците. За Михаил Горбачов това беше единствената отстъпка, която можеше да накара неговата страна да ратифицира договора от Нантъкет. Така щеше да отпадне необходимостта от изразходването най-малко на 300 милиарда рубли за модернизиране на системата за въздушна отбрана, прехвалените ПВО части, от които се очакваше да открият всяка предстояща атака срещу Родината. Точно тези пари Горбачов искаше да пренасочи за изграждане на нови заводи, разработване на нови технологии и за нефта. Проектът „Стелт“ струваше на Америка 40 милиарда долара, една не малка сума, която щяха да си спестят, но от друга страна това означаваше съкращаване на 50 хиляди работни места на хора, заети в оръжейната промишленост и необходимостта поне част от тези пари да се изразходват за развитие на нови производства, за да се намали социалното напрежение.