Този месец той научи три неща: че съветското изделие, от което се нуждае, се намира в последния стадий на подготовка и ще пристигне до две седмици; че е осигурен платен информатор в Белия дом; и че най-сетне е дошло времето да приведе план „Травис“ в действие. Той изгори листите и се усмихна. Плащаха му за планиране, привеждане на плана в действие и успех. Вече можеше да предяви искане за втория транш.
Октомври
Есенният семестър в Оксфордския университет има осем седмици и тъй като учените се стремят да се придържат към законите на логиката, те са наречени Първа седмица, Втора седмица, Трета седмица и така нататък. Времето след края на семестъра е запълнено с множество дейности, най-вече спортни и театрални занимания, и водене на дискусии — това е Деветата седмица. Доста студенти пристигат преди началото на семестъра, било за да се подготвят за учебните занимания, било да се настанят или да започнат тренировките си в периода, наречен Нулева седмица.
На втори октомври, първия ден от Нулевата седмица, във Винсънтс Клъб, бар и сборно място на студентите-спортисти, се бяха събрали неколцина от подранилите, сред които и високият, слаб младеж Саймън, който се подготвяше за третия си и последен семестър в Оксфорд по Програмата за едногодишно обучение в чужбина. Някъде отзад го поздрави жизнерадостен глас.
— Здравей, Саймън. Май си подранил, а?
Това беше Командирът на въздушна ескадра Джон Де’Ат, касиер на Джийзъс Колидж и старши ковчежник на Спортния клуб, към който се числеше и отборът по крос. Саймън се усмихна.
— Да, сър.
— Ще сваляме тлъстините от лятото, а? — засмя се пенсионираният офицер от военновъздушните сили, като потупа несъществуващото шкембе на младежа. — Добре, добре. Ти си най-голямата ни надежда да видим сметката на Кембридж през декември в Лондон.
Всички знаеха, че най-сериозният спортен противник на Оксфорд е Кембриджският университет. Срещата между отборите на двата университета беше гвоздеят на всяко състезание.
— Смятам да започна една серия от сутрешни кросове и да вляза отново във форма, сър — каза Саймън.
И той наистина започна серия от изтощителни кросове рано сутрин, по осем километра в началото, като постепенно увеличаваше разстоянието, докато стигна до двадесет километра към края на седмицата. В сряда сутринта, девети, той напусна дома си на Удсток Роуд в южната част на Самъртаун в северен Оксфорд и се отправи на велосипеда си към центъра на града. Мина край Мемориала на Мъчениците и църквата Света Мария-Магдалена, зави наляво по Брод Стрийт, мина край портала на своя колеж Бейлиъл, продължи надолу по Холиуел и Лонгуол и влезе в Хай Стрийт. Последен завой наляво и се озова до оградата на Магдален Колидж.
Тук той слезе от велосипеда, привърза го с верига към оградата за по-сигурно и започна да бяга. По Магдален Бридж през Черуел и надолу по Сейнт Клементс ет дъ Плейн. Вече се насочваше на изток. Беше шест и половина сутринта и слънцето скоро щеше да изгрее пред него, а той имаше още пет километра, докато излезе от последните предградия на Оксфорд.
Той премина през Ню Хедингтън, за да пресече Ринг Роуд по стоманения мост, който водеше към Шотоувър Хил. Към него не се присъединиха други бегачи. Беше останал почти сам. Към края на Олд Роуд пое по склона на хълма и почувства болката на бегачите на дълги разстояния. Мускулестите му крака бързо го отведоха до върха на хълма и оттам на Шотоувър Плейн. Там свършваше насипаният с чакъл път и той излезе на пътеката, осеяна с дълбоки дупки и прорязана от коловози, пълни с дъждовна вода. Саймън свърна встрани от пътя, като се наслаждаваше на пружиниращата под краката му трева и, подтискайки болката, се радваше на усещането за волност, което тичането му създаваше.
Зад него колата без отличителни знаци се измъкна между дърветата на хълма, излезе от асфалтирания път и заподскача между дупките. Мъжете в колата добре познаваха маршрута, от който им беше дошло до гуша. Петстотин метра по пътеката със сиви камъни от двете страни, до резервоара, след това обратно към асфалтирания път надолу през малкото селце Литълуърт до Уитли.
Стотина метра преди резервоара пътеката се стесняваше, а над нея беше надвиснал един гигантски ясен. На това място беше паркиран микробус, изтеглен съвсем встрани от пътя. Беше стар зелен Форд Транзит с надпис отстрани „Барлоу — плодове“. В това нямаше нищо странно. В началото на октомври микробусите на Барлоу бяха навсякъде по пътищата, разнасяйки сладките оксфордширски ябълки по магазините за плодове и зеленчуци. Който и да беше погледнал задната част на микробуса — мъжете в колата не можеха да я видят, тъй като се приближаваха откъм предната му част, щеше да види наредени щайги за ябълки, но не би разбрал, че щайгите са всъщност нарисувани върху картон, закрепен умело зад двойните прозорци.