Върху бюрото в стаята имаше няколко телефона. Единият осигуряваше специална и известна на много малко хора директна връзка с кабинета на шефа на отдел F4 във вътрешното министерство, към който се числи Столичната полиция, както и управленията в отделните графства. В този час държавният служител все още не бе пристигнал на работа, но обаждането бе прехвърлено в дома му във Фулъм, Лондон. Чиновникът си позволи една неприсъща нему ругатня, набра два номера по телефона и веднага се отправи към голямата бяла сграда на Куин Ан’с Гейт, встрани от Виктория Стрийт, където се помещаваше министерството.
Първото обаждане беше до дежурния офицер в отдел F4, на когото нареди бюрото му да бъде разчистено от всички книжа и целият състав на отдела да бъде вдигнат на крак и незабавно да се яви в службата. Не даде никакви обяснения. Нямаше представа колко души са научили за касапницата на Шотоувър Плейн, но като всеки съвестен държавен служител, той не желаеше да увеличава техния брой, ако това можеше да се избегне.
Второто обаждане беше неизбежно. То бе отправено до постоянния помощник-министър, висшия държавен служител, който отговаряше за цялото министерство. За щастие и двамата живееха в Лондон, а не в по-отдалечените предградия и се срещнаха в сградата на министерството в 7 часа и 51 минути. В 8 часа и 4 минути към тях се присъедини сър Хари Мариот, член на правителството на консервативната партия и министър на вътрешните работи, на когото докладваха за всичко станало. Първата му реакция беше да се свърже с Даунинг Стрийт № 10 и да поиска разговор лично с мисис Тачър.
Телефона вдигна нейният личен секретар. В Уайтхол, седалището на английската правителствена администрация, има безброй „секретари“; някои всъщност са министри, други са висши държавни чиновници, трети пък са лични помощници. Много малко са тези, които се занимават със секретарска дейност. Чарлс Пауъл спадаше към предпоследната група. Той знаеше, че министър-председателката, чийто личен кабинет се намираше до неговия, е станала и работи вече от цял час, преглеждайки купища документи преди повечето от колегите й да са се измъкнали от пижамите си. Това й беше навик. Пауъл знаеше също така, че сър Хари е един от най-приближените й колеги и близки приятели. Той я уведоми и тя незабавно се обади.
— Госпожо министър-председател, налага се да ви видя. Веднага. Трябва да ме приемете. Наложително е.
Маргарет Тачър се смръщи. Часът и тонът бяха необичайни.
— Щом трябва, Хари, заповядайте — каза тя.
— След три минути — отговори гласът по телефона.
Сър Хари Мариот остави слушалката. Долу го очакваше колата му, с която измина 400-те метра до Даунинг Стрийт. Беше 8 часът и 11 минути сутринта.
Похитителите бяха четирима на брой. Стрелецът, който сега седеше до шофьора, постави „Скорпиона“ между краката си и свали вълнената маска. Под нея все още беше с перука и мустаци. Той сложи чифт очила с масивни рамки, в които нямаше поставени стъкла. Мъжът, който шофираше, беше шеф на бандата; той също носеше перука и фалшива брада. Дегизировката беше временна, тъй като трябваше да изминат няколко километра, без да привличат внимание върху себе си.
Останалите двама на задната седалка усмириха яростно съпротивляващия се Саймън Кормак. Не беше трудно. По-едрият мъж така го стисна, че едва не го задуши, а другият, слаб и жилав, поднесе към лицето му тампон, напоен с етер. Микробусът подскочи на излизане от шосето и възстанови равномерното си движение, щом излезе на второстепенния път за Уитли, а звуците от задната седалка утихнаха, тъй като синът на президента се бе свлякъл в безсъзнание.
Микробусът се насочи надолу към Литълуърт с неговите разпръснати къщи, а след това навлезе в Уитли. По пътя подминаха един електрокар, който разнасяше традиционната сутрешна бутилка прясно мляко по домовете, а стотина метра по-нататък шофьорът мярна вестникарче, което се загледа в тях. След Уитли излязоха на главната магистрала А-40 за Оксфорд, завиха към града, изминаха около 400 метра и отново завиха, този път надясно, по второстепенен път В-4027 през селата Форест Хил и Стентън Сейнт Джон.
Микробусът мина с нормална скорост през двете села, прекоси кръстопътя край Ню Ин Фарм и продължи към Ислип. На около километър и половина от Ню Ин, малко след Фокс Кавърт, той зави наляво към портата на една ферма. Мъжът до шофьора изскочи навън, отключи катинара на портата — десет часа преди това бяха подменили катинара на фермера със свой собствен — и микробусът пое по алеята. След десетина метра достигна полусрутения хамбар, който се намираше зад малка горичка. Похитителите бяха разучили обстановката още преди две седмици. Беше 7 часът и 16 минути сутринта.