— Изглежда Лондон иска да вземе нещата в свои ръце — каза той.
Заместникът му изсумтя недоволно. Това си беше чисто подценяване, но пък от плещите му падаше огромна отговорност. Щеше да се наложи да отговаря на доста трудни въпроси относно станалото, а на всичко отгоре и един евентуален бъдещ провал…
— Виждате ли, Уайтхол смята, че по всяка вероятност престъпниците не са вече на наша територия. Правителството сигурно ще изяви желание случаят да бъде поет от Столичната полиция. Някакви журналисти?
Заместник-началникът поклати глава.
— Все още не, сър. Но няма да успеем да го запазим в тайна от тях дълго време. Твърде голяма новина е.
Той не знаеше, че жената, която разхождаше кучето си и беше върната от полицаите от Делта Браво в 7 часа и 16 минути, бе видяла две от телата и се бе прибрала у дома си силно уплашена, където разказа всичко на своя съпруг. Нито, че съпругът й работи в печатницата на Оксфорд Мейл. Въпреки че беше обикновен техник, той си помисли, че трябва да уведоми дежурния редактор на броя за това, когато отиде на работа.
Обаждането от Даунинг Стрийт бе прието от старшия дежурен офицер в Комуникационния център на Белия дом, разположен в подземен етаж на западното крило, до залата за Кризисни ситуации. То бе регистрирано в 3 часа и 34 минути сутринта вашингтонско време. Като чу кой се обажда, той без колебание се съгласи да потърси шефа на нощната охрана, който беше на поста си в жилищната част на сградата.
В този момент агентът от Секретните служби обикаляше централното фоайе съвсем близо до президентския апартамент на втория етаж. Когато телефонът върху бюрото му, разположено срещу позлатения асансьор на Първото семейство, тихо иззвъня, той вдигна слушалката.
— Тя иска какво? — тихо каза той. — Имат ли представа тези англичани колко е часът тук?
Агентът отново се заслуша. Не можеше да си спомни кога за последен път някой беше будил президента в такъв час. Сигурно се е случвало — помисли си той — да кажем, при обявяване на война. Може би за това ставаше дума и сега, Бърбанк сигурно щеше да му извади душата, ако допуснеше грешка. От друга страна… самата министър-председателка на Англия…
— Затварям — каза той на дежурния в Комуникационния център. — Ще се обадя след малко.
На Лондон бе съобщено, че вече будят президента и трябва да почакат, без да затварят телефона. Което и направиха.
Човекът от охраната, който се казваше Лепински, влезе през двойните врати в Западната всекидневна. Вляво от него се намираше спалнята на семейство Кормак. Той спря, пое дълбоко дъх и леко почука. Отговор не последва. Натисна дръжката на вратата. Не беше заключено. Той мислено се прости с кариерата си и влезе. Видя голямото двойно легло, в което спеше двойката. Знаеше, че президентът трябва да е откъм страната на прозорците. Приближи на пръсти, разпозна кафявата му памучна пижама и го побутна по рамото.
— Господин президент, сър. Събудете се, моля ви, сър.
Джон Кормак отвори очи, позна мъжа, който се беше надвесил притеснено над него, погледна съпругата си и не запали лампата.
— Колко е часът, мистър Лепински?
— Минава три и половина, сър. Съжалявам, че трябваше да ви събудя… Хм, господин президент, английската министър-председателка е на телефона. Казва, че въпросът не търпи отлагане. Съжалявам, сър.
Джон Кормак се замисли за момент, а след това внимателно свали крака от леглото и стъпи на пода, така че да не събуди Майра. Лепински му подаде намиращия се наблизо халат. За почти три години като президент Кормак бе опознал добре английската министър-председателка. Бяха се срещали два пъти в Англия — втория път по време на двучасовия му престой на връщане от Внуково — а тя също бе посетила два пъти Щатите. И двамата бяха хора решителни; разбираха се добре. Щом тя се обаждаше, сигурно беше нещо важно. Ще си доспи по-късно.
— Върнете се в централното фоайе, мистър Лепински — шепнешком каза той. — Не се притеснявайте, постъпили сте добре. Аз ще се обадя от кабинета си.
Кабинетът на президента — той има няколко, но само един в апартамента — се намира между спалнята и Жълтата Овална Стая, която е разположена под централната ротонда. Също като спалнята, прозорците му гледат към моравите и Пенсилвания Авеню. Той затвори свързващата врата, запали лампата, премигна няколко пъти, настани се зад бюрото и вдигна слушалката на телефона. Тя се обади след десет секунди.
— Някой свърза ли се вече с вас?
Нещо като че ли го прободе в стомаха.
— Не… никой. Защо?