— Доста време мина от Сонг Тай, Куин — каза тихо Вайнтрауб.
Острието на ножа престана да притиска шията му.
— Какво става, сър? — попита Снийд бодро от другия край на дневната.
По плочите се плъзна сянка, пламна кибритена клечка и газената лампа на масата освети стаята с топлия си блясък. Снийд подскочи половин метър във въздуха. Майор Керкорян в Белград би умрял от удоволствие.
— Уморително пътуване — каза Вайнтрауб. — Какво ще кажеш да седна?
Куин беше увил около кръста си парче памучен плат като саронг от Ориента. Гол до кръста, жилест, закален от физически труд. Снийд зяпна при вида на белезите му.
— Аз съм вън от играта, Дейвид — каза Куин. Той седна на масата срещу заместник-директора. — Оттеглих се.
Бутна една чаша и глинената кана с червено вино към Вайнтрауб, който си наля, отпи и кимна одобрително. Тръпчиво червено вино. Такова никога не се сервира на масите на богаташите. Вино за селяни и войници.
— Моля те, Куин.
Снийд беше силно впечатлен. Заместник-директорите не молят. Те нареждат.
— Няма да дойда — каза Куин.
Снийд се приближи към осветената част на стаята. Сакото му беше разкопчано. Той го разгърна леко, за да покаже дръжката на пистолета, който носеше в кобур на кръста си. Куин даже не го погледна; беше вперил поглед във Вайнтрауб.
— Кой е този пикльо? — попита той тихо.
— Снийд — каза Вайнтрауб с нетърпящ възражение глас, — идете да проверите гумите.
Снийд излезе. Вайнтрауб въздъхна.
— Куин, този случай в Таормина. Момиченцето. Знаем за него. Ти нямаш вина.
— Не разбираш ли? Аз съм вън от играта. Край. Никога вече. Бил си път напразно. Намери някой друг.
— Няма кой друг. Англичаните имат хора, добри при това. Но Вашингтон настоява за американец. А при нас няма друг, който може да се сравни с теб, когато става дума за Европа.
— Вашингтон иска да си върже гащите — сопна се Куин. — Винаги го правят. Трябва им изкупителна жертва, ако нещо се обърка.
— Да, може би — призна Вайнтрауб. — За последен път, Куин. Не за Вашингтон, не за правителството, не дори и за момчето. Заради родителите. Трябва им най-добрият. Казах им, че това си ти.
Куин огледа стаята, взирайки се в малкото, но скъпи за него предмети наоколо, като че ли никога повече нямаше да ги види.
— Няма обаче да го правя за черните очи на никого — каза той най-накрая.
— Кажи си цената — направо попита заместник-директорът.
— Трябва да ми оберете гроздето. Реколтата.
След десетина минути излязоха навън. Куин беше облякъл тъмен панталон, риза и маратонки на бос крак. През рамото му беше метната войнишка торба. Снийд отвори вратата на колата. Куин се настани на предната седалка, а Вайнтрауб седна зад волана.
— Вие оставате тук — обърна се той към Снийд — Да оберете гроздето.
— Какво да направя? — зяпна Снийд.
— Чухте ме. Слезте в селото сутринта, наемете няколко души и оберете лозята на този човек. Аз ще се разбера с шефа ви в Мадрид.
Когато стигнаха до плажа Казарес, Вайнтрауб извика кръжащия наблизо Сий Спрайт по портативния радиопредавател. Качиха се на борда му и полетяха през кадифената тъмнина към Рота и Вашингтон.
5.
Дейвид Вайнтрауб беше отсъствал от Вашингтон само двадесет часа. По време на осемчасовия си полет от Рота до военновъздушната база Андрюс той прекоси шест часови зони и се приземи в щаба на 89-та военна въздушнопреносима част в Мериланд в 4 часа сутринта. През това време двете правителства — във Вашингтон и в Лондон, бяха поставени буквално под обсада.
Много малко са страховитите гледки, които могат да се сравнят с обединените сили на световните масмедии, загубили всякакви задръжки. Апетитът им е неутолим, а методите — брутални.
Самолетите от Съединените Щати за Лондон и за което и да е друго летище във Великобритания бяха претъпкани от бордовите врати до тоалетните, тъй като всеки американски вестник или телевизионна компания, които смятаха, че са заслужили по някакъв начин името си на новинари, бяха командировали свои екипи в английската столица. С пристигането си те сякаш обезумяваха — всички бързаха да предават информация, а такава все още нямаше. Лондон и Белият дом се бяха споразумели да се придържат към първоначалното кратко съобщение. То обаче в никакъв случай не задоволяваше журналистите.