Андърс поклати глава.
— Бъркаш за Манъс. Това, че е глух, не значи, че не пипа фино.
— Не знам, Тед. Никога не мога да разбера какво си мисли.
Директорът се вгледа в обезобразеното лице на своя заместник и се въздържа да си каже, че същото се отнася и за него.
— Не е важно какво си мисли, Майк. А какво върши.
— Не те ли смущава?
— Оправям се с него.
— Не те питам това.
— Обаче това е важното.
— Знам, че ти е верен. Като… хм, като пребито куче, което си спасил, или нещо подобно. Но такова куче е увредено, нали си наясно с това? Дълбоко в себе си. Никога не можеш да му имаш пълно доверие.
— Въпросът не е в доверието. А в ползата.
Получи се малко по-грубо, отколкото възнамеряваше, ала от друга страна, верността на думите му не можеше да се отрече.
Ремар се изправи.
— Добре. Нещо друго?
Дали не беше приел отговора му по отношение на тях двамата? Андърс не искаше да каже това.
Не, нямаше проблем с Ремар. Верен като Манъс — макар и понякога с прекалено много въпроси. Но поне винаги знаеше кога да преглътне възраженията си и да изпълни заповедта.
— Ще ни трябва турски посредник — каза директорът. — Свържи се с нашия човек. Манъс ще предаде журналиста на хората от Ергенекон. Те ще го отведат в Сирия.
— Друг посредник.
— Точно така. Кажи на нашия човек, че на Ергенекон ще се плаща на три транша — когато приемат доставката, когато го предадат на сирийците и когато сирийците изпълнят уговорката.
— За какви сирийци става дума?
— Има ли значение? Ще ги наричаме ИДИЛ.
— В момента почеркът на ИДИЛ е широко известен. Може би е по-добре да използваме нещо ново.
Андърс се замисли.
— Е, може да го припишем на групировката Хорасан. Нали се сещаш, ония, дето са „прекалено радикални даже за Ал Кайда“.
— Не знам. Щом започнаха бомбардировките в Сирия, ние обявихме, че сме убили главатаря им. Пък и това име така и не се популяризира. Звучи почти като Кардашян. Казвам ти, имената имат значение.
Директорът не обърна внимание на намека. Божието око беше идеално име и той нямаше желание да го променя с нещо по-неподходящо.
— Тогава не конкретизирай. Обаче подчертай връзката с ИДИЛ. „Отцепническа групировка от ИДИЛ“, нещо такова. А що се отнася до турците, започни с по двайсет хиляди долара на транш, но бъди готов да качиш до сто общо за трите транша.
— В последно време повече искат оръжие, отколкото пари.
— Кажи на нашия човек, че ако всичко мине добре, другия път ще се договорим за многозарядни гранатомети. Много си падат по тях. Но не разпалвай алчността му.
Ремар тръгна към вратата.
— Ще повикам Делгадо. И твоето човешко куче.
3.
След двайсет минути на вратата решително се почука два пъти. Андърс вдигна глава.
— Влез.
Томас Делгадо влезе и затвори вратата. Беше висок метър и шейсет и пет, гъвкав като невестулка и носеше шит по поръчка сив костюм и бяла риза. Липсата на вратовръзка беше единствената му модна отстъпка пред августовската жега в Мериленд. Компенсираше я едносантиметрова ивица бял лен, подаваща се от джоба на гърдите му. Облеклото му изглеждаше крещящо стилно по коридорите на АНС, особено когато всички ходеха по къс ръкав, но директорът предполагаше, че видът му си има своите достойнства — поне отчасти прикриваше факта, че едно време Делгадо си е спечелил репутация като килър, владеещ всевъзможни модерни технически средства, в различни престъпни организации на Източното крайбрежие, както чуждестранни, така и местни.
Преди десет години Андърс го беше предупредил, че във ФБР е създадена спецчаст, която трябва да го прати зад решетките. Естествено, предупреждението представляваше част от сделка и Делгадо се оказа невероятно способен — находчив, дискретен, решителен. Казваш му кого, казваш му къде, обясняваш му как. Той никога не питаше нищо друго и винаги се справяше с проблема. За негов недостатък можеше да се смята това, че обичаше някои страни от работата си малко повече, отколкото беше… желателно. Ала никой не е съвършен.
Делгадо седна. Дишаше равномерно, но пред редицата присадени косми, които сякаш се бореха да пуснат корени на темето му, лъщеше пот.
— Отвън ли идваш? — попита директорът.
Делгадо кимна.
— Направо е ад, еба ти. Гони четирийсет градуса. Ремар каза, че си искал да ме видиш спешно.
Андърс долепи върховете на пръстите си пред брадичката си.
— Имаме проблем в Анкара. Заминаваш веднага с военен самолет от „Андрюс“. Този път не трябва да е самоубийство. Можеш ли да направиш така, че да изглежда като автомобилна катастрофа?