Когато Даш отиде да си измие зъбите, Манъс посочи леглото откъм вътрешната част на стаята.
„Там ще сте вие. По-добре аз да съм откъм вратата“.
Това видимо я стресна и той осъзна, че възможността някой да се опита да влезе в стаята е нова и плашеща за нея. Както и всичко останало, което се случваше, естествено.
„Просто съм предпазлив“ — с жестове я успокои Манъс.
„Вече го забелязах“.
„Съжалявам“.
„Няма нищо. В момента имаме нужда от това“.
„Искам да кажа… съжалявам за всичко“.
Даш излезе от банята, подаде четката си за зъби на Иви и се прозя.
Тя му се усмихна и му каза със знаци:
„Време е да си лягаш“.
Момчето отговори на усмивката й.
„Утре няма ли да ходя на училище?“
„Няма“.
Даш отиде при Манъс и вдигна поглед към лицето му.
„Благодаря ти, че помагаш на мама“.
Манъс кимна. Не знаеше как да обясни, че не заслужава благодарност за нещата, които е направил.
„Когато се приберем, ще ми помогнеш ли да сглобим бюро под леглото ми? Мама каза, че може да ми помогнеш“.
Манъс се обърна към Иви. На лицето й се изписа смущение и той разбра, че не е очаквала момчето да я издаде. А и естествено, когато го беше казала, нещата бяха съвсем други.
„Само ако ми помогнеш да пренесем частите“.
Лицето на момчето грейна и то му протегна ръка. Манъс я стисна… и тогава малкият го прегърна. Както винаги, това накара Манъс да се почувства странно — гузен, щастлив, тъжен.
А сега имаше и още нещо, осъзна той. Какво? Може би… някакво закрилническо чувство. Не същото като към Директора. Нещо различно. Беше… не знаеше. Щеше да мисли за това по-късно.
Иви настани Даш в леглото, целуна го по челото и му подаде тениската, която момчето носеше допреди малко.
„С господин Манъс ще си поговорим няколко минути. Покрий си очите с това, за да не ти пречи светлината“.
„Няма да ми пречи“ — възпротиви се малкият и Манъс си помисли, че Даш иска да види какво си говорят.
Иви се усмихна.
„Заспивай“.
„Късно е — каза й със знаци Манъс. — Може би все пак е по-добре да угасим лампата. Просто ще си поговорим в банята“.
Тя се вгледа в лицето му и кимна разбиращо. Нямаше нужда светлината да се процежда под вратата и край завесите и да привлича вниманието към тази стая, докато те всъщност трябваше да са се настанили в съседната.
Оставиха вратата открехната. Иви седна на ръба на ваната, а Манъс — върху затворената тоалетна чиния. Тя надзърна през пролуката, сякаш отправяше поглед към външния свят, после го попита с жестове:
„Какво ще правим?“
Манъс знаеше какво ще си помисли тя, но въпреки това го каза:
„Трябва да дадеш флашката на Директора“.
Иви се втренчи в него.
„Откъде знаеш, че е у мен?“
„Казаха ми“.
„А те откъде знаят? Откъде знаят за пощенската кутия в Роквил?“
„Нямам представа. Директора ми каза, че си откраднала някакъв носител, най-вероятно флашка, която трябва да си върнем“.
„Изобщо наясно ли си за какво се отнася всичко това?“
Манъс се озадачи. Не беше наясно. Всъщност нямаше нужда.
„Той иска само флашката. Така че…“
Иви категорично заклати глава.
„Не. Не иска само това. До един момент може и да е било така. Но вече не е“.
Манъс знаеше, че тя може би има право, че сигурно има право. Ала така поне щяха да имат шанс. Трябваше да я убеди.
„Тогава какво?“
Иви се поколеба. Преценяваше доколко може да му има доверие, той го виждаше. Ако беше на нейно място, нямаше да каже нищо. Но тя навярно реши, че няма друг избор, защото отговори:
„Както вече ти казах, видях някои неща, които не биваше да виждам. Предполагам, че това те бяха пратили да проучиш, нали?“
Манъс засрамено кимна.
„Тогава имах предвид атентата във Вашингтон — продължи тя. — Зад него стои директорът“.
Манъс не я разбра.
„Как така „зад него“?“
„Той го е направил. Поне го е организирал“.
Манъс поклати глава, сигурен, че Иви греши. Беше убивал много хора по заповед на Директора, естествено. Обаче тези операции бяха целенасочени и прецизни. Никога не засягаха невинни хора. Никога не се стигаше до масови касапници.
„Не — отвърна той. Не знаеше точно кого се опитва да убеди, нея или самия себе си. — Той никога не би направил такова нещо“.
„Твоят приятел Делгадо е поставил бомбата“. „Какво?!“
„Видях го как поставя бомбата. Под един камион на фирма за кетъринг. Наблюдавах го на записите от охранителните камери — знаеше точно къде са белите петна в покритието, за да не мога да го проследя откъде се появява и къде изчезва. Кой друг може да му е казал за тези бели петна? Много се съмнявам, че съществуването на мрежите от камери е известно на друг освен на директора“.