„Защото си вършил лоши неща ли?“
Манъс кимна.
„Направил ли си нещо лошо на Хамилтън?“
Той отново кимна, неспособен да я гледа в очите.
Иви постави длан върху коляното му и след малко той вдигна поглед. От нея се излъчваха нежност и разбиране, които Манъс знаеше, че не заслужава, и никога не беше очаквал да получи. Заболя го като от удар с нож. Но… ужасно му се искаше да вярва, че онова, което вижда в очите й, е вярно.
„Каквото и да си направил, той още е жив“.
„Така ми се струва. Нищо не съм му направил. Обаче беше в тежко състояние. Едни хора се бяха отнесли жестоко с него“.
„Какви хора?“
„Няма значение. Вече ги няма. Вече не могат да направят нищо на никого. И не знам нищо друго. Те са мъртви. Той може да е взел парите им и ключовете за техния ван“.
„Къде може да е отишъл?“
Манъс си представи Хамилтън, уплашен, измъчен, объркан. Как сваля роклята, в която го бяха облекли, и навлича работните дрехи от вана. Слиза от колата и открива труповете. Ужасява се. Но инстинктът му за самосъхранение е силен и той успява да не повърне при кървавата гледка. Насилва се да претърси джобовете на турците. Намира пари, намира ключовете за вана. Потегля. Вижда група туристи пред някой от ресторантите край езерото. Моли ги да го упътят. Купува карта. И после…
„Той е градско чедо, видях го. Не е подготвен да оцелее в пустошта. Не знае и как да пресече границата. Може да потърси младежки хостел. Обаче… след онова, което бяха направили с него, няма да иска да е в обща стая и да ползва обща баня. Нито да разговаря с някакви бакпакъри. А и са показвали снимката му по телевизията. Едва ли някой ще го познае, но колкото повече хора го виждат, толкова по-голяма е опасността. Затова си мисля, че… най-вероятно е в хотел като този. Където не искат кредитни карти. Място, където може да си вземе храна, да пусне пердето, да плаче, да се крие и да се лекува“.
„Къде?“
„Край онова езеро няма почти нищо, затова е по-вероятно да е отишъл в Анкара. Първо е най-близкият град, и второ, там ще има най-много възможности“.
Очите й светеха от възбуда, изражението й бе напрегнато.
„На коя дата и по кое време си го видял? Колкото може по-точно“.
„В деня преди да сглобя леглото на Даш. По обед, местно време“.
Иви пресметна наум.
„Добре, сега там е сутрин. Трябва да се е крил… четири нощи. Където и да е отишъл… смяташ ли, че е останал на същото място?“
„Беше травмиран. Ако си е намерил скривалище, сигурно ще го е страх да мръдне оттам. Докато парите му не започнат да свършват. Какво си намислила?“
Тя притисна пръсти към слепоочията си и се съсредоточи.
„Спомняш ли си какво ти казах преди да се настаним тук? Че АНС има достъп до системите за хотелски резервации? И аз мога да го направя. Хамилтън няма твоя опит и не знае колкото мен за възможностите на Агенцията. Пък и няма да иска да привлича излишно внимание, затова няма да моли да не го регистрират в компютъра“.
Манъс кимна, впечатлен от логиката й.
„Изглежда правдоподобно“.
„Ако успея да се добера до една програма, ЕксКискор, може би ще успея да го открия. Хотелите като този, който описа… не може да са повече от десетина-двайсет, нали? Просто ще търся човек с американско име, платил в брой, да речем, шест часа след като си го видял. Обаче сигурно са ми анулирали оторизацията“.
„Защо?“
„Майтапиш ли се?! Аз вече трябваше да съм мъртва, забрави ли? Отвлечена и изнасилена“.
Забележката го жегна, но Манъс се опита да не й обръща внимание и да се съсредоточи върху важното. Знаеше, че Иви е анализаторка и не е свикнала да разсъждава оперативно.
„Точно това е въпросът — обясни й той. — Щом смъртта ти е трябвало да изглежда случайна, в Агенцията няма да направят нещо подозрително като това да наредят на някой системен администратор да анулира оторизацията ти“.
Иви го погледна с блеснали от надежда очи.
„Имаш право. — Позамисли се и прибави: — Добре, ще ми трябва лаптоп“.
„Не бива, ще проследят влизането ти в системата от хотела“.
„Няма, ако го направя през Тор“.
„Но параметрите на търсенето ти ще бъдат регистрирани и ако откриеш Хамилтън, ще ги отведеш право при него!“
„Ще го предупредя. А и ще се наложи да поема този риск. Ако ми каже паролата, мога да декриптирам флашката и да разпространя съдържанието й. Тогава директорът просто няма да има какво повече да прикрива“.
„Хамилтън няма да ти се довери“.
Тя удари с длани по ръба на ваната.
„Имаш ли по-добра идея?“
Всъщност имаше.
„Дай флашката на Директора. И му обещай да не казваш на никого“.