— Ало? — Мъжки глас с американски акцент, неуверен, почти разтреперан. Трябваше да е той. Трябваше.
— Райън, аз съм ваша приятелка, въпреки че не ме познавате — каза Иви. — Моля ви, не затваряйте.
Мълчание.
— Аз… коя сте вие?
Думите се чуваха с известно забавяне, но иначе връзката беше добра. Щеше да свърши работа. Всичко щеше да е наред.
— Ужасно съжалявам. — Изведнъж й се доплака. — Не знаех, че ще се случи така. Просто си вършех работата. Съжалявам.
— Не знам за какво говорите.
Страхът в гласа му се беше усилил. „Стегни се, момиче — помисли си тя. — Недей да го плашиш. Помогни му. Помогни му да ти помогне“.
— Съжалявам — повтори Иви. — Просто съм уплашена. Научих неща, които не трябваше да узнавам. За вашите срещи в Турция, за флашката, която сте пратили. Едната е у мен. По-рано тази вечер ме отвлякоха и едва се измъкнах. И сега с малкия ми син се крием. Не познавам никой друг, който може да ни помогне.
Нова пауза. После:
— Как така едната флашка е у вас?
— Вие сте пратили две. Едната по ФедЕкс, сигурно до вашата редакция. Другата с обикновена поща, до пощенска кутия в Роквил. Заловиха първата, но втората е у мен.
— Коя сте вие?
Тя си пое дъх. Съзнаваше, че има петдесет процента вероятност с отговора си да провали всичко. Но ако преодолееше този момент, планът й може би щеше да успее.
— Анализаторка съм в Агенцията за национална сигурност. Обаче не съм ви враг, кълна се. В момента се опитват да убият и мен.
— В Агенцията за национална сигурност ли? Господи! Лъжете ме.
— С какво да ви го докажа?
— Откъде знаете за това? Как…
— … съм ви открила ли?
Мъжът не отговори. Иви си представяше колко е ужасен, че самоличността му е разкрита. Ала журналистът сигурно разбираше, че това така или иначе вече е факт.
— Дълга история — продължи тя. — Важното е, че никой друг не ви издирва, защото всички смятат, че сте загинал. При удар с дронове.
Нова пауза.
— Наистина ли? Не е ли някаква измама на властите?
— Знаете ли за това?
— В стаята има телевизор.
Говореше неохотно, естествено, но все пак говореше. Сигурно от страх и отчаяние, ала причината нямаше значение. Важното беше да продължава в същия дух.
— Не, не е измама. Поне доколкото знам. Нанесли са удара, защото са си мислили, че сте там. Искали са да ви убият.
— Кой?
— Директорът на АНС. Той знае за срещите ви с Пъркинс.
— Къде е сега Пъркинс? Можете ли да се свържете с него?
Иви се сети, че катастрофата не е влязла в световните новини. Разбира се. Пъркинс работеше под прикритие, а и това беше просто автомобилна катастрофа.
— Пъркинс е мъртъв. Катастрофа в Анкара, същия ден, в който сте се срещнали в Истанбул. Само че не е било катастрофа. Сигурна съм, че и зад това стои директорът.
— Божичко! Уф, мамка му!
— Вижте, съдържанието на тази флашка явно е толкова експлозивно, че директорът на Агенцията за национална сигурност направо се е побъркал заради нея. Отвлича вас, убива Пъркинс, сега се опитва да очисти и мен. Чухте ли за атентата във Вашингтон? Операция под фалшив флаг. Повод за удара срещу джихадисткия лагер, в който директорът е смятал, че ви държат.
— Откъде…
— Няма значение откъде. Не знам какво друго да направя, освен да разпространя информацията от флашката, разбирате ли? Да лиша директора от възможността да я прикрие с убийства. От основание да иска моята и вашата смърт. Какво ще кажете?
— Разбира се, но как?
— Казах ви, втората флашка е у мен. Обаче сте я криптирали. Дайте ми паролата и ще я декриптирам. И после… не знам, вие сте журналистът… Ще я дам на вашия редактор или на когото ми кажете.
— Чакайте малко. Фактът, че още не съм ви затворил, означава, че поне наполовина ви вярвам. Обаче за нищо на света няма да ви дам паролата. Спокойно може да сте агентка на АНС и да се опитвате да отворите флашката, за да видите какво има вътре. И пред стаята ми да чакат хора от ЦРУ, които ще ме пипнат в момента, в който се уверите, че паролата е вярна.
Тя едва сдържа желанието си да закрещи. Не й трябваше нищо друго — само този идиот да й каже тъпата парола. И можеше да спаси всички.
„Мисли, Иви. Хамилтън се страхува. Затова ти трябва да запазиш спокойствие. Мисли!“
— Разсъждавайте логично, Райън. Ако пред вратата ви чакаха агенти на ЦРУ, можеха вече да са ви заловили. Защо ми е паролата, ако флашката не е у мен? А ако е у мен, агентите щяха да ви принудят да им кажете паролата. Ако се бяхте опитали да ги излъжете, аз просто нямаше да мога да декриптирам флашката и те щяха да ви измъчват, докато им кажете истината.