— Точно такива неща.
Във всичко това имаше ужасяваща логика. Тя си беше мислила, че действа страшно хитро и предпазливо. Ала очевидно тъкмо хитростта и предпазливостта привличаха вниманието на Божието око.
— Струва ми се, че трябва да се прехвърлите в друг хотел — каза тя. — Взимам всички предпазни мерки, но те явно са способни на неща, за които ние с вас даже не подозираме.
Звучеше странно да нарича АНС „те“, а себе си и журналиста — „ние“. Обаче в момента просто го чувстваше така.
— Да, имате право. Исках да се пренеса, но… Беше ме страх. Подложиха ме на… — гласът му за миг му изневери — на ужасни неща. Ей, между другото, как ме открихте? Така и не ми казахте.
— Човекът, който ви е видял край езерото Туз преди няколко дни. Той…
— Чакайте малко, кой човек?
Иви се замисли. Какво всъщност беше правил там Марвин? Бе го питала и той не й беше отговорил. Ала видимо се разкъсваше от угризения. И всичко се развиваше толкова бързо, положението толкова неудържимо излизаше от контрол, че тя изобщо не бе обърнала внимание на това. Дали го бяха пратили да убие Хамилтън и той, кой знае защо, се беше отказал? Можеше ли всъщност да е такъв? Наемен убиец на АНС?
— Ъъъ… не съм съвсем сигурна какъв е. Обаче ми каза, че ви е видял край езерото Туз.
— Едър? С очила? И брада?
— Едър е, да, но без очила и брада.
— Значи е бил дегизиран. Глух ли е?
В ума й прозвуча аларма и изведнъж я обзе неувереност. Но ако Хамилтън знаеше нещо за Марвин, тя искаше да го чуе.
— Да.
— И го познавате, така ли?
— Той ми помага.
— Помага ви?! Уф, мамка му, сериозно ли говорите? Изиграли са ви, госпожо. Стига самата вие да не ме баламосвате.
— Какво ви…
— Тъкмо той ме отвлече! Той е социопат, не го ли виждате? Умолявах го, искрено го умолявах, той ме гледаше така, сякаш съм, не знам, муха или нещо подобно. И ме предаде на… на…
— На кого?
— Не знам. На трима извратени турци, все едно излезли от онзи стар филм, „Избавление“. Каква е била целта?
— Според мен турците са изпълнявали функцията на прекъсвач. За да се прикрие поръчителят. Сигурно е трябвало да ви предадат на други хора, например на някоя джихадистка групировка.
— Да, ама явно прекалено се забавляваха с мен, за да изпълнят плана. Но вашият приятел стоеше в дъното на нещата, разбирате ли? Не му се доверявайте. Той с вас ли е в момента?
— He. — He искаше да го лъже и формално казваше истината. Марвин беше в стаята. Пък и трябваше да успокои Хамилтън.
— Господи, не мога да повярвам, че изобщо разговарям с вас!
— Всичко е наред, той не е тук. Сама съм. Но… какво се случи край езерото Туз?
— Случи се вашият приятел, това се случи. Уби онези турци — тъй де, направо ги накълца на кайма, май с онази брадва, дето я носеше, трябваше да видите труповете, — и после просто ме заряза там.
— Защо не уби и вас?
— Откъде да знам, мамка му?! Може да е сметнал за по-забавно просто да ме остави да умра от жажда на брега на онова гадно солено езеро! Въпросът е, че ако го броите за приятел, значи сте по-глупава и от мен.
Иви се запита дали журналистът не е прав за Марвин. Трима души?! С брадва?! Звучеше безумно. От друга страна, онова пред нейния блок не бяха ли изстрели? Дали Марвин беше убил някого и там? Ала подробностите нямаха значение. Важното бе… какъв всъщност е той. И как да разбере.
— Не го броя — отвърна тя. — Предпазлива съм.
— Леле-мале — изпъшка Хамилтън. — Леле-мале.
Трябваше да му помогне отново да се съсредоточи.
— За колко време Лийд може да пусне публикацията?
Пауза, после:
— Доста. Обаче няма значение — щом декриптира флашката, тя ще качи копия на десетина огледални сайта. И аз трябваше да го направя, обаче Пъркинс се страхуваше, че може да ги засекат и така да го разкрият.
— Не знам дали не е бил прав.
— Е, положението едва ли щеше да е по-лошо, отколкото е сега.
— И това е вярно.
— Както и да е. Щом съдържанието на флашката бъде качено на огледалните сайтове, край на играта. Прикриването става излишно. Ще е въпрос само на извъртане. И нямам търпение да видя как ония скапаняци ще се опитат да извъртят нещата, които ми даде Пъркинс.
— Добре. Ще се свържа с вашата главна редакторка. Но дванайсет часа… не може ли да е по-скоро? Не знам още колко ще мога да се крия от хората, които ме търсят.
— Ако смятате, че ще се справите по-бързо, дадено. Ще й позвъня след шест часа. Но ако дотогава не сте се свързали с нея, обаждането ми ще отиде на вятъра. А всеки път щом вдигам телефона, двамата с вас се излагаме на излишна опасност.