Иви се замисли. Шест часа трябваше да са достатъчни. Стига да…
— Вашите хора следят ли СекюрДроп? Или го правят периодично?
— В момента ли? Сигурно го следят постоянно.
— Добре тогава. Позвънете й след шест часа. Ще се погрижа всичко да е наред.
— Господи, дано сте такава, за каквато се представяте.
— Е, след шест часа ще разберете. Дръжте се, Райън. Скоро ще се видим някак си, нали?
— Да, да се надяваме.
Тя прекъсна връзката, излезе от акаунта, изтри историята на браузъра и изключи лаптопа. Частичен успех, предполагаше. Но това не я изпълваше с ентусиазъм. Планът й се струваше импровизиран и недомислен. И дори да сработеше, играта едва ли щеше да приключи, както казваше Хамилтън. Щяха да разгневят изключително влиятелни хора. За тях това можеше и да е само работа и ако с работата им беше свършено, може би щяха да се оттеглят. Ала не и Делгадо, знаеше го. Него не го интересуваха логика, разходи и ползи или каквото и да е друго, подлежащо на обмисляне и договаряне. За него работата представляваше само оправдание. Оправдание за нещо, което щеше да върши и без това.
Но Иви не виждаше друга възможност. Ако този план се провалеше, щеше да е изгубена.
На вратата се появи Марвин.
„Как мина?“
Сигурно я беше наблюдавал от стаята. Позата й на ръба на ваната обаче му позволяваше да я вижда само в профил, без да може да чете по устните й. А и тя не бе казала нищо, което Марвин още да не знае.
„Добре, предполагам“.
„Как е той?“
Загрижеността му малко я изненада. Преструваше ли се? Може би я разпитваше, за да разбере дали Хамилтън й е разказал за глухия, който го е отвлякъл?
„Травмиран. И уплашен“.
Марвин кимна и се извърна. За нея беше ужасяващо преживяване да научи защо така категорично бе отказвал да й обясни откъде знае за Хамилтън. Отново се почувства насилена, изпита почти физическо отвращение. Питаше се кой е този човек, с когото е споделила такава интимност, такава откритост. Който е проникнал в тялото й и е обсебил ума й.
Ала не можеше да размишлява за всичко това, докато той я гледаше, докато я наблюдаваше. Не можеше да му има доверие, но имаше нужда от него.
Засега.
Така че му предаде разговора, като пропусна предупрежденията на Хамилтън.
След като свърши, Марвин дълго мълча.
„Значи планът е да занесеш флашката на неговата главна редакторка, така ли?“ — попита накрая с жестове.
„Да.“
„Къде е флашката?“
Не й хареса, че задава този въпрос.
„На сигурно място“.
„В момента те търсят много хора“.
„Да. Наясно съм“.
„И ако си я скрила на място, което им е известно, може да ти устроят засада. Отиваш там, не ги виждаш, взимаш флашката и тогава те залавят. Сигурно направо ще те предадат на Делгадо“.
Ако искаше да я уплаши, беше успял.
„Тогава какво?“
„Остави ме аз да я взема. Известни са ми методите за наблюдение, знам как да избегна засадата“.
Не й харесваше как Марвин се набутва в играта.
„Не. И теб те търсят, забрави ли? Ако се появиш там вместо мен, също ще те видят“.
„Само че ще им е по-трудно да вземат флашката от мене“.
Не, изобщо не й харесваше как се набутва в играта. Ами ако… ами ако всичко това беше някакъв театър с добро и лошо ченге, както си бе помислила в буса? Марвин я „спасява“ от Делгадо и спечелва доверието й, колкото да му каже къде е скрила флашката. Той взима флашката, залавят Хамилтън…
Нямаше логика. Тогава защо Марвин беше освободил журналиста? Или имаше някакво проследяващо устройство и щяха да го хванат пак, щом изпълнеше ролята си? Но нали Делгадо я бе отвлякъл? Какво целяха с освобождаването й? Делгадо можеше просто да изтръгне местонахождението на флашката от нея с изтезания — знаеше, че бе прав за това. И ако приемеше, че всичко това е някаква измама, какъв беше смисълът й? Нищо не разбираше.
„Не успях да се сетя и как са ме проследили до пощенската служба в Роквил — помисли си Иви. — А Хамилтън нямаше представа как съм го открила в онзи хотел в Анкара. Отсъствието на доказателство не е доказателство за отсъствие“.
Тя се поколеба, после попита:
„Имаш ли… имаш ли пистолет?“
Марвин кимна.
„Когато бяхме пред моя блок, застреля ли някого?“
Той впери очи в нея.
„Преследват те много хора. Трябва да можеш да боравиш с оръжие“.
Не можеше да не се съгласи с него. Само че той не й отговори на въпроса.
Или й отговори?
„Добре. Научи ме“.
Марвин се пресегна зад гърба си и измъкна голям черен пистолет. Извади пълнителя и изтегли затвора назад. Отвътре изскочи патрон и се търкулна до леглото. Той й подаде оръжието.