Андърс подозираше, че всъщност Делгадо първо би изтезавал такова куче, но не виждаше никаква полза от това да го отбележи.
— Не — каза той след малко. — Манъс не е бясно куче. Обаче… — обърна се към Ремар — съм чувал да го сравняват с куче, което са пребивали в миналото. И което е изключително вярно на единствения стопанин, който е бил добър с него.
— Сериозно? В главата ми все едно свири духов оркестър и нямам представа за какво говорите!
— Искам да кажа, че Манъс не се е въздържал да те убие, защото те харесва. Въздържал се е да те убие, защото знае, че аз те харесвам. Е, че те ценя.
— Мерси. Чувствам се изключително високо ценен.
— Манъс знае колко много ценя услугите ти, Томас. Да ти навреди би означавало да навреди на мене. А той никога не би ми навредил. И затова не е навредил на тебе.
— Сериозно? Я ме погледнете, на това не му ли се вика „телесни повреди“?
— Веднъж видях как Манъс откъсва ухото на един човек и му казва: „Повече предупреждения няма да има“. Помисли си за това. Да откъснеш ухото на човек само за да го предупредиш.
— Страхотно. Значи вече сте знаели, че е откачалка.
— Разбираш ли, от негова гледна точка, Манъс не ти е навредил. Искал е да те убие, не се съмнявам в това. Обаче не го е направил.
— И какво значи това?
— В момента той прави онова, което трябва, но също се опитва да минимализира щетите. Не иска да гори мостове. Понеже… иска мостовете да останат невредими. За да може да се върне по тях. Всъщност… мисля, че като те е пощадил, Манъс ми е пратил послание.
— Да бе, ще му дам аз едно послание. Направо го пишете мъртвец.
— Какво послание? — попита Ремар.
— Казва ни, че още е на наша страна.
— Майтапите се! — изпъшка Делгадо.
— Помисли. Какво се е случило тази вечер? Той е спасил Галахър. Пребил те е. Убил е четирима души пред нейния блок. И сега се крие с нея и момченцето й. Какво друго може да направи тя, освен да му се довери? Манъс ни казва да му оставим малко свобода на действие. Той още търси онази флашка. И ще ни я даде — ако приемем неговите условия.
— А именно? — осведоми се Ремар.
— Очевидно да оставим Галахър на мира. Сигурно в замяна на нейното обещание да забрави, че всичко това се е случвало.
Изражението на Ремар бе непроницаемо.
— Смяташ ли, че е възможно?
— Не, не е — обади се Делгадо. — Понеже ще я убия оная кучка. И онзи откачалник.
— Не е важно дали е възможно — отвърна Андърс, като потриваше ръце. — Важното е дали Манъс го вярва. И явно вярва.
— Значи ще го накараш да ти даде флашката… — почна Ремар.
Директорът кимна.
— В замяна на обещание. Обещание, което нямаме намерение да спазим.
Делгадо също кимна.
— Така вече по бива. Само ми кажете кога и къде.
— При цялото ми уважение, Томас, ти си пострадал зле. И вече си видял на какво е способен Манъс. Тук не говорим за честен бой. Трябва ни многократно превъзхождаща противника огнева мощ.
— Чакайте малко… — започна Делгадо.
Ремар го прекъсна:
— След случая пред блока на Галахър не ни достигат хора, но мога да поискам едно подразделение от Джоунс.
— О, я стига — възпротиви се дребният. — Не ме изключвайте от играта. Това са пълни глупости.
— Галахър пак ще остане за тебе — успокои го Андърс. — Но не можем да рискуваме с Манъс. Няма как да не го разбираш.
Директорът пак погледна Ремар. Ако заместникът му не беше съгласен с току-що даденото на Делгадо обещание, Андърс искаше да го чуе още сега, вместо да допусне раната да загнои. Но лицето на Ремар остана безизразно.
Последва дълго мълчание, по време на което Делгадо скърцаше със зъби и се чешеше по главата.
— Добре. Така е честно. Обаче искам да гледам, става ли? Искам да го видя как умира. Поне толкова ми дължите.
Андърс кимна.
— Опитай се да си починеш. Ние с генерал Ремар ще открием Манъс и Галахър. Ще се свържа с тебе веднага щом ги намерим.
43.
Манъс лежеше по гръб. Едното му око беше затворено, другото — със съвсем леко повдигнат клепач. Иви остана в банята почти цял час, сигурно пишеше на главната редакторка на Хамилтън. После излезе, седна на един от столовете в малката стая и се загледа през прозореца. Стоеше на пост, както му бе обещала. Сега Манъс я чакаше да направи онова, което си мислеше, че е планирала.
Знаеше, че двамата вече преследват различни цели. И въпреки че уважаваше нейната решителност, смяташе, че прекият сблъсък с Директора е равносилен на самоубийство. Нямаха полезен ход, ала Манъс вярваше, че връщането на флашката и обещанието за мълчание е най-добрата от реалистичните възможности. Ако успееше да вземе флашката, щеше да направи каквото трябва и да се надява Иви после да разбере, че е било за нейно добро. И за доброто на Даш.