Замисли се за дамската тоалетна, където тя беше казала на Делгадо, че е скрила флашката. Нямаше как да е сигурен, естествено, обаче усещаше, че е място, където е мислила да я скрие, но после се е отказала. Най-убедителни бяха лъжите, които максимално се доближаваха до истината, и сред целия онзи ужас, на който бе подложена в буса, умна жена като Иви трябваше да е прибягнала до нещо познато, нещо реално.
А и според Директора данните за движението на мобилния й телефон показвали, че не се е прибирала вкъщи, след като е взела флашката. Манъс лично бе претърсил колата й, а Делгадо, помисли си той с прилив на гняв и погнуса, със сигурност беше претърсил самата нея също толкова подробно. Доброто скривалище трябваше едновременно да е сигурно и достъпно, като познаването на мястото представляваше допълнителен плюс. За Иви старческият дом съчетаваше и трите. Ако приемеше, че действително е скрила флашката някъде в женската тоалетна, явно бе избрала изключително хитро място, тъй като той внимателно бе претърсил помещението точно с тази мисъл. А можеше и мястото да е било неподходящо и да я е намерил някой друг. Или пък да я е оставила някъде в стаята на баща си. Така или иначе, Манъс имаше предчувствието, че все пак е в старческия дом.
Изчака още половин час, после задиша по-дълбоко. Самият той не чуваше дишането си, естествено, но го усещаше и знаеше, че Иви го чува. Изтекоха няколко минути и тогава я зърна да отива при леглото на Даш. Не можеше да види какво прави, без да завърти главата си, но мислеше, че има представа.
След още една минута двамата тръгнаха към вратата. Момчето носеше раницата си, Иви държеше сака си в едната ръка и лаптопа — под мишница. Той си представи разговора, който вероятно бе провела със съненото момче: „Трябва да тръгваме, Даш. По-късно ще се срещнем с господин Манъс. Сега трябва да го оставим да се наспи. Без въпроси, нали? Скоро ще ти обясня всичко“.
Поне нещо от този род.
В момента, в който излязоха, Манъс стана и ги видя през прозореца да се отдалечават към рецепцията.
Иви отиваше да вземе флашката, точно както очакваше. И той щеше да я чака там.
44.
Иви и Даш отидоха на рецепцията. Старецът, който седеше зад гишето, най-вероятно същият, когото й бе описал Марвин, гледаше малък телевизор, не много по-млад от самия него. Вдигна поглед и попита:
— Какво обичате?
— Просто искам да върна лаптопа — отвърна Иви, като се опитваше да си придаде безразличен вид.
— Ааа. — Старецът явно се сети, че тя трябва да е жената, за която Марвин е взел лаптопа. — Няма проблем.
— И ако може да ни повикате такси.
— По това време? Сигурно гоните ранен полет.
— Да.
Мъжът забеляза подутата й устна и се навъси.
— Какво ви е на устната?
— Ъъъ… Ударих се.
— Ударили сте се, а? Онзи здравеняк ви е ударил, нали? В него има нещо, усетих го.
— Моля? А, не, не. Нищо подобно.
— Криете ли го? И преди съм виждал такива работи. Сега бягате с момченцето си, за да го защитите. Измъквате се, докато онзи копелдак хърка пиян. И сигурно не е за пръв път.
— Вижте, благодаря ви за загрижеността, обаче наистина няма такова нещо.
— Нямало, как пък не! — Старецът вдигна слушалката на стационарния телефон. — Ще повикам полиция.
— Недейте! — възкликна Иви, ужасена, че това смахнато старче е на път с един замах да провали простичкия й план. — Моля ви, недейте, заклевам се, че не е това, което си мислите. Моля ви!
Мъжът спря с вдигната във въздуха слушалка. После неохотно поклати глава и я остави върху вилката.
— Сигурна ли сте, че знаете какво правите?
Макар и очевидно формален, въпросът за миг я свари неподготвена, защото, мили боже, нима можеше да е в по-голямо неведение какво всъщност прави?
После се овладя, кимна и остави лаптопа върху плота.
— Напълно. И наистина съм ви благодарна за загрижеността. Въпреки недоразумението.
Старчето погледна Даш.
— Добре ли си, синко?
В съненото си объркано състояние момчето не успя да прочете по устните му и се обърна към майка си, която му преведе въпроса с жестове. Даш се обърна към мъжа и уморено му направи знак с палци нагоре.
— А, и ти си глух като баща си. — Старецът кимна, като че ли това обясняваше всичко.
Иви се усмихна. Усмивката й се получи прекалено весела, ала в този момент нямаше представа как да реагира.
— Таксито — повтори тя. — Ако обичате.