— Добре де, искаш да кажеш, че обработката на данните е по силите ни, понеже ще търсим само два гласа — отвърна Ремар.
— Точно така. Гласовете на Галахър и Манъс.
— Манъс почти не говори. Използва жестомимичен език.
На лицето на директора се изписа униние, но Андърс моментално се отърси от него.
— Няма значение. Стигат ни и откъслечни думи. А и неговият глас е странен заради глухотата му. Когато проговори, лесно ще го разпознаем сред фоновия шум. Пък и те са заедно — не ни трябват и двамата, достатъчен ни е който и да е от тях.
— Виж, даже при параметрите, които описваш, ще ни е нужна огромна изчислителна мощност. Да не искаш да прекъснем всичко друго?!
— Да! Да, щом се налага. Защо не?
Ремар не вярваше на ушите си.
— Искаш да кажеш да престанем да следим комуникациите на терористите, плановете на Кремъл за Украйна, изстрелването на нови китайски шпионски спътници, мексиканските картели, разполагането на ядрени ракети в Индия и Пакистан… за да търсим Манъс и Галахър, така ли?
— Ако не открием Манъс и Галахър, ако някой изключи Божието око, с нас е свършено. Край на играта. И без това ще оглушеем и ослепеем. Предлагам просто известно… прекъсване. Сигурно за не повече от едно денонощие, най-вероятно за много по-кратко. Отклоняваме нужната ни изчислителна мощност, локализираме Манъс и Галахър, ликвидираме ги, и готово. Спасяваме Божието око. И кой знае, може практиката да ни покаже как по-скоро да задействаме Божието ухо.
— И как ще го обясним, по дяволите? Няма как дискретно да отклоним такава изчислителна мощност. Половината технически персонал в Агенцията ще разбере.
— Получили сме сведения за втори бомбен атентат. Няма нужда да знаят повече.
— Бомбен атентат ли? При операция, каквато описваш ти, хората ще си помислят, че сме под ядрена атака. Ще изтече информация. Ще всееш паника.
— Не и ако обясним, че параметрите и времевият диапазон са изключително ограничени. Всичко ще свърши още преди да са имали време да се замислят.
Ремар не каза нищо. Вече не се питаше дали директорът се е побъркал. Защото знаеше отговора и нямаше време за емоции. Просто трябваше да реши какво да прави.
Но Андърс явно взе мълчанието му за съгласие.
— Не разбираш ли? Това ни е нужно. Казвал съм ти го: когато така наречените борци за граждански свободи разгласяват техническите ни възможности, трябва да разработваме на тяхно място нови. Е, в момента Божието око е в опасност. Най-малкото трябва да го заменим с Божието ухо. Манъс и Галахър няма да подозират за него. И направо ще влязат в капана.
46.
— Привет, госпожице, здрасти, синко, къде ще пожелаете да ви закарам?
Шофьорът говореше с индийски акцент. Кой знае защо, това подейства успокоително на Иви.
— Наоколо има ли Уолмарт?
— Има, на шосе трийсет, работи денонощно. Дотам ли ще пътувате?
— Само ще се отбия да купя някои неща. Пътуваме за Вашингтон. Става, нали?
— Разбира се, броячът работи.
— Добре, благодаря ви.
Двамата с Даш свършиха в Уолмарт за по-малко от десет минути — Иви с нов предплатен джиесем, синът й с няколко нови комикса — и след час и нещо стояха пред старческия дом и проследяваха с поглед отдалечаващото се такси. Иви опита вратата и установи, че не се отваря. Разбира се. Нощем заключваха.
Тя почука по стъклото. Не познаваше човека на рецепцията, едър мъж с медицински дрехи, за разлика от красивите жени с делови костюми, които обикновено дежуреха денем. По-скоро санитар, отколкото рецепционист, предположи Иви.
Той вдигна поглед, изправи се и се приближи.
— Да помогна?
— Баща ми живее тук и… ъъъ, удобно ли е да го видя?
— Посещенията започват в седем, госпожо.
— Да, знам. Разбирам и че е странно, обаче… вижте, поне бихте ли отворили вратата? Неловко е да разговаряме през стъклото.
Мъжът я изгледа подозрително, ала това беше старчески дом, за бога, а не банка. Той отключи и отвори вратата, но не се отдръпна настрани, за да я пусне вътре.
— Благодаря — каза Иви. — Въпросът е, че със сина ми заминаваме. Всъщност сме на път за летището. И… Тази нощ сънувах, че се връщаме и баща ми вече го няма. Знам, глупаво е, и все пак имам чувството, че е някакво предзнаменование. И просто искам да го видим преди да заминем. За всеки случай. Ще ни позволите ли?
Изражението на санитаря продължаваше да е подозрително, но й се стори, че малко омеква. Той помълча, после попита:
— Как се казва баща ви?