— Кевин Галахър. Стая седемстотин и седемнайсет. А аз съм Иви, между другото. — Тя протегна ръка и мъжът я стисна.
— Аз съм Купър. Познавам господин Галахър. Много симпатичен човек, изключително любезен с персонала, въпреки че невинаги си спомня къде се намира.
Иви не знаеше дали Купър е малко име или фамилия. Така или иначе, мъжът явно искаше да го наричат така.
— Знам. Състоянието му се… влошава. Но да, той е все същият симпатичен и любезен човек, какъвто е бил винаги. Това поне е някаква утеха.
Купър погледна Даш.
— При дядо ли идваш, синко?
Момчето кимна.
Това очевидно реши нещата. Купър се отдръпна от входа.
— Не се бавете много. Не че е престъплението на века, обаче може да загазя, задето ви пускам по това време.
— Много ви благодаря, Купър. Няма да се бавим, обещавам.
Двамата с Даш отидоха да видят баща й, който спеше и хъркаше шумно. Всъщност Иви се опасяваше да не се събуди — ако беше на себе си, нямаше да могат да си тръгнат бързо, а се налагаше. Зачуди се за историята, която бе измислила за пред Купър. Дали не проговаряше подсъзнанието й? Защото наистина имаше ужасяващото предчувствие, че вижда баща си за последен път. Прогони тази мисъл. Не можеше да си позволи емоции. Не можеше да си позволи да се страхува, това щеше да я погуби. Трябваше да се съсредоточи.
На излизане попита Даш дали му се ходи до тоалетна. Той поклати глава.
За момент тя се уплаши да го остави сам и си помисли дали да го вземе със себе си вътре.
„Вече се стряскаш от призраци. Тук няма никой. Нощ е. Вратите са заключени“.
„Добре, изчакай ме тук — каза му с жестове. — Веднага се връщам“.
Влезе в дамската тоалетна и откри флашката точно където я беше оставила. А къде да се дене? Въпреки това се изненада. Директорът и Делгадо, а и Марвин, който бе свързан с тях… Хрумна й, че почти е започнала да ги смята за всезнаещи, че е очаквала да я изпреварят. Но не, нямаше проблем. Засега.
Върна се при Даш.
„Трябва да използвам набързо един от компютрите в общата стая, имам малко служебна работа. Ще си поиграеш ли на компютърна игра?“
Синът й обожаваше компютърните игри на бейзбол, но сега за пръв път не прояви особен ентусиазъм.
„Може“.
„Какво има, миличък?“
„Уморен съм. Какво става? Защо сме тук?“
Сърцето й се късаше. Нейното момченце се държеше геройски, а ужасно му се спеше.
„Просто трябва да свърша едно нещо. И исках да видя дядо ти. Потрай още малко, става ли?“
Отидоха в общата стая. В целия старчески дом цареше пълно мъртвило и Иви очакваше същото да е и там. Но пред единия от двата компютъра седеше беловлас старец. Познаваше го: господин Болинджър — често играеха шах с баща й. „Мамка му!“
Господин Болинджър вдигна поглед.
— А, Иви, какво правиш тук? Баща ти добре ли е?
— Благодаря, господин Болинджър. Добре е, да. Просто дойдохме да го видим.
— По това време?
— Дълга история. А вие защо не спите?
— А, откакто жена ми почина, не спя добре. Понякога намирам някой друг, който страда от безсъние, и си приказваме. Иначе чета новините в интернет.
— Ясно. Всъщност и аз се каня да използвам компютъра. Нещо служебно. — Тя се обърна към Даш: — „Ще се наложи да почакаш с бейзбола, миличък. Свободен е само единият компютър“.
Момчето кимна. И макар да не разбираше жестомимичен език, господин Болинджър явно усети смисъла.
— А, можете да ползвате и двата компютъра — предложи той. — И без това трябва да ида до едното място.
— Сигурен ли сте? — попита Иви, макар че отчаяно й се искаше да каже: „Благодаря ви“.
— В последно време не бих могъл да съм по-сигурен. — Старецът се изправи и с тътрене излезе от стаята.
Слава богу, сега цялото помещение и компютрите бяха на тяхно разположение.
Даш седна и затрака на клавиатурата. Щом се увери, че е потънал в играта, Иви свали Тор — без да се учудва, че никой от домуващите не е използвал браузъра, — влезе в сайта на „Интерсепт“ и провери в СекюрДроп. Имаше отговор. Тя го отвори с разтуптяно сърце.
„При първа възможност ми позвънете на посочения по-долу номер. Това е предплатен телефон, купен в брой. Никога не е използван. За да ми се обадите, Вие също трябва да купите такъв джиесем.
Ако по време на разговора ни решим да действаме, предлагам да се срещнем на пристана при шлюза „Пенифийлд“ на канала „Чесапийк и Охайо“. От изключителна важност е да НЕ обсъждаме мястото по телефона. Може да говорим за часа, но не и за мястото. Като се имат предвид предпазните мерки, които вече сме взели, едва ли някой ще ни подслушва, но трябва да сме свръхпредпазливи и да не приемаме нищо за даденост.