Лесно ще намерите пристана. Не го търсете в интернет — просто още една предпазна мярка. Ако се наложи, използвайте хартиена карта, въпреки че ще Ви обясня как да стигнете. Дотам води Пенифийлд Лок Роуд, който започва от Ривър Роуд в Потомак. Тръгнете по Пенифийлд и карайте до канала, където завийте надясно и ще видите пристана пред Вас. Точно над него има чакълен паркинг. Ще се срещнем там.
НЕ идвайте с личния си автомобил или друга кола, която могат да свържат с Вас. Ако носите джиесем, извадете батерията му. Ако е модел, който не позволява да се извади батерията, НЕ го взимайте със себе си.
Аз ще държа вестник или списание в двете си ръце. Ако го държа само в едната си ръка, или пред Вас не е човекът, когото търсите, или има проблем и трябва да си отидете незабавно. И Вие постъпете по същия начин. Ако не са заети и двете Ви ръце, НЯМА да дойда при Вас.
Ако и двете Ви ръце са заети, ще Ви попитам дали знаете как мога да взема каяк под наем. Отговорете ми, че според Вас е затворено за сезона. Така и двете ще се уверим, че си имаме работа с когото трябва“.
Накрая имаше телефонен номер. Иви го записа на едно листче, провери го още веднъж, затвори браузъра и изтри всичко.
После докосна Даш по рамото и той се обърна към нея.
„Хайде, миличък, трябва да тръгваме“.
Синът й се озърна към екрана и отново я погледна.
„Само още пет минути? Стигнах до четвърто ниво на…“
Тя се засмя, радостна, че се е разсеял.
„По-късно, става ли? Тази сутрин ни чака много работа“.
Върнаха се на рецепцията и Купър попита:
— Добре ли е вашият старец?
— Да, всичко е наред. Много ви благодаря. Искрено съм ви признателна.
Санитарят махна с ръка.
— А, няма нищо. Радвам се, че дойдохте да го видите. Много симпатичен човек.
— Може ли да ви помоля за още една малка услуга?
Мъжът вдигна вежди. Във физиономията му имаше нещо, което лесно правеше изражението му подозрително.
— Ъъъ, забравих си джиесема…
Купър наклони глава, сякаш версията за идването й ставаше все по-неправдоподобна. Обзе я задушаващо отчаяние. Правеше всичко толкова прозрачно… Щом някакъв впиянчен служител в мотел и един уморен санитар в старчески дом я четяха като разтворена книга, какъв шанс щеше да има срещу АНС, по дяволите?
Но си наложи да прогони пораженческите си мисли. Трябваше да запази съсредоточеността си. Трябваше да се справи. Заради Даш. Заради Даш.
— Знам — продължи Иви. — Това е дълга и доста странна история. Обаче… може ли да се обадя от вашия телефон, за да повикам такси? Страшно ще ви бъда благодарна.
— Няма проблем. Само се надявам, че сте добре.
— Добре сме, просто ми трябва такси.
— Един момент. — Санитарят се наведе напред и се вгледа в нещо зад монитора си — списък с често използвани телефонни номера, предположи тя, — набра цифрите на стационарния телефон и й подаде слушалката. Отсреща отговориха и Иви каза, че й трябва такси от старческия дом във Вашингтон до международното летище. Колкото може по-скоро. А, имало кола наблизо? Пет минути? Идеално.
Тя върна слушалката на Купър.
— Благодаря. Ще изчакаме навън. Не искам да ви причинявам повече главоболия.
— А, не, вижте, няма такова нещо. Можете…
— Не, не, наистина. Вече се съмва, а нямаме възможност често да гледаме изгрева. Пък и казаха, че таксито щяло да дойде до няколко минути.
— Добре, щом наистина искате да чакате навън. Ако промените решението си, аз съм си тука, само пак почукайте по стъклото.
Даш я дръпна за ръката.
„Все пак трябва да отида до тоалетната“.
Иви кимна.
„Добре, но побързай. Таксито ще дойде след пет минути“.
Докато Даш го нямаше, тя си побъбри с Купър. Наоколо имаше толкова много мили хора. Не проумяваше защо преди не го е оценявала. Отсега нататък щеше да го прави.
Ако оцелееше.
Даш се върна и Купър излезе от рецепцията, за да ги изпрати. Небето на изток розовееше, с удоволствие установи Иви, и наистина беше прекрасно. Изтичаше една безкрайна нощ. Тя се радваше, че е почти утро.
* * *
Манъс седеше в пикапа на паркинга и наблюдаваше Иви и Даш, които стояха пред старческия дом оттатък улицата. Чакаха такси, несъмнено. Тя нямаше да използва „Юбер“ или „Лифт“, разбира се. Тези фирми внимателно проследяваха движенията на потребителите и АНС със сигурност беше проникнала в системите им, тайно или с тяхно съдействие.
Предполагаше, че Иви ще иде в старческия дом, и мина по друг път, за да ги изпревари. Видя ги да влизат, а сега, след като бяха излезли, по изписаното на лицето й облекчение можеше да е сигурен, че е взела флашката. Мразеше се заради онова, което трябваше да направи, ала нямаше друг начин. Понечи да слезе от колата.