В същия момент пред старческия дом спря такси и Манъс замръзна с ръка върху дръжката на вратата. Да се втурне натам? Не, те вече се качваха, нямаше да стигне навреме. По дяволите, трябваше да чака някъде по-близо до входа. Само че не искаше да рискува да го видят и не очакваше, че ще има толкова малко време за действие.
Помисли си дали да не ги принуди да отбият, ала се опасяваше някой да не пострада. Може би съвсем леко да одраска таксито? Шофьорът щеше да спре, за да си разменят застрахователна информация. Не, нямаше да успее да овладее положението: жената щеше да вдигне страхотна олелия, шофьорът сигурно също щеше да се намеси. Манъс не искаше да правят сцени пред момчето. Не искаше да го травмира по никакъв начин. Засега щеше да е най-добре просто да ги следи.
Щеше да му се отвори нова възможност. И тогава нямаше да чака.
47.
Докато таксито потегляше, Иви се огледа. Имаше чувството, че ги наблюдават. Старческият дом беше сред местата, които посещаваше често, можеше да го държат под око. И какво от това? Дори в АНС да следяха диспечерските центрове — а тя вече приемаше, че следят абсолютно всичко, — щеше да се наложи да пресеят много данни, ако разполагаха само с информацията, че е взела такси до летището. Още по-трудно щяха да я проследят със следващото такси, което възнамеряваше да хване на самото летище.
„Ами Марвин? Дали ме е проследил?“
Не. Когато бяха тръгнали, той спеше. И по пътя до старческия дом се беше озъртала назад. Неведнъж. Нямаше никой. Добре, просто бе нервна. И нищо чудно.
„Ами твоята мрежа от камери?“
Това можеше да е по-сериозен проблем. Предполагаше, че може да са възложили на някой друг да поеме програмата, за да разполагат с всички възможни средства да я открият. Знаеше, че не може да им се изплъзва вечно. Нито дори дълго. През двайсет и първи век хората изхвърляха данни като мъртви кожни клетки. И рано или късно някоя от тези мъртви клетки щеше да бъде засмукана от грандиозната прахосмукачка, създадена от безумния стремеж на директора да събира всичко. Само че това събиране на всичко си имаше една слабост, една ахилесова пета сред всички онези потоци от необработени данни. И тази слабост беше забавянето.
Човек може да събира всичко, да. Но отнема време да разбере какво е събрал. Може би не много — я колко бързо беше открила Хамилтън и Пъркинс, в края на краищата, и Агенцията също толкова светкавично бе реагирала — ала Иви се нуждаеше единствено от малко време. Просто трябваше да продължава да се движи, да внимава и най-вече да занесе флашката на Лийд колкото се може по-скоро. Докато Божието око на директора видеше какво става, вече щеше да е прекалено късно да вземат мерки.
След петнайсет минути слязоха от таксито в платното за заминаващи на летището. Тя даде на шофьора бакшиш, но не чак толкова щедър, че да я запомни. Парите й започваха да привършват, лошо. Защото не можеше да изтегли от банкомат или да използва кредитна карта. Но с малко късмет всичко съвсем скоро щеше да свърши.
Влязоха вътре и Даш се заозърта.
„Не разбирам, мамо. Заминаваме ли? Къде е господин Манъс?“
Тя му разроши косата.
„Прекалено дълго е за обяснение, миличък, а в момента нямам време. Това е нещо като лов на съкровища. И господин Манъс ми помага“.
„Лов на съкровища ли? Това не е ли детска игра?“
Иви се усмихна.
„Възрастните също търсят съкровища. И сега е изключително важно да изляза победителка. Ако побързаме, мисля, че ще успея“.
„Награда ли има?“
„Огромна“.
„Каква?“
„Спомняш ли си колко беше щастлив, когато господин Манъс ти подари бейзболната топка?“
Даш кимна и споменът го накара да се усмихне.
„Е, наградата е поне толкова голяма“.
„Каква е?“
„Първо трябва да се обадя по телефона. Ще ти кажа след малко, става ли?“
Той отново кимна и се заоглежда.
„Уморих се, мамо“.
Иви го целуна по темето.
„Знам. Справяш се страхотно и много ми помагаш“.
„Как ти помагам?“
Тя трябваше да положи усилие, за да преглътне сълзите си.
„Миличък, ти ми помагаш по начини, които едва ли съм способна да ти обясня. Но някой ден ще разбереш“.
Даш й се намръщи престорено.
„Винаги ми казваш такива неща“.
Тя пак го целуна.
„Защото е вярно“.
Тръгнаха към един бездействащ багажен конвейер. Даш седна на пода и разтвори един от комиксите, които му беше купила. Като стоеше с гръб към стената, Иви активира предплатения джиесем и набра номера на Лийд. Едно иззвъняване, после женски глас, малко дрезгав и успокоително уверен: