— Ще го предадеш на група турски посредници, които имат връзки оттатък сирийската граница. Генерал Ремар в момента организира логистиката. Ще се свържа с тебе в самолета веднага щом получа подробностите. Някакви въпроси?
Манъс поклати глава.
Нищо чудно. Ако трябваше да знае нещо друго, Андърс щеше да му го каже.
Директорът го погледна.
— Как са нещата с Делгадо?
Пауза.
— Какво имаш предвид?
Глас, безизразен като монитор за сърдечен ритъм, показващ права линия.
— Той е насъбрал много омраза — поясни Андърс. — Обаче ми е полезен.
Манъс кимна.
Генералът въздъхна.
— Наясно съм… какво се налага да търпиш понякога.
Повторно кимване. Ала директорът усети верността, скрита зад този жест. Реакцията към навярно единствената добрина, която някога бяха проявявали към Манъс.
— Когато се върнеш, имам нещо друго за тебе — продължи Андърс. — Една служителка, към която изпитвам известни… съмнения. Искам да я държиш под око.
Манъс се понамръщи скептично. Обикновено не му възлагаха такива задачи.
— Момченцето й е глухо — поясни директорът. — Това може да ти даде шанс да се сближиш с нея.
Намръщването изчезна.
— Добре.
— Естествено, ще я следим електронно, обаче тя е интелигентна, ще се усети. Трябва ми нещо друго.
— Какво?
Андърс забарабани с пръсти по бюрото.
— Боя се, че това, което ще се случи в Турция, може да я разстрои. И искам да знам… дали е удовлетворена. Спокойна. Доволна. Или я мъчи съвестта. Дали е отборен играч. Или започва да се смята за аутсайдер. Научаваме страшно много от електронното разузнаване, да, обаче някои хора забравят човешката страна, неколичествената, призрака в машината. Не бива да я пропускаме. Не бива да пропускаме абсолютно нищо. Затова твоите лични впечатления ще са ни много полезни.
Манъс се втренчи в грамадните си длани за миг, сякаш търсеше отговора там. После каза:
— Ти искаш да знаеш всичко.
Андърс само кимна. Нима не го иска всеки?
4.
Манъс мълча през целия полет до Истанбул. Известно време спа, известно време преглежда допълнителните инструкции, които му прати директорът, и през цялото време не обръщаше внимание на Делгадо. Не можеше да понася миризмата му — одеколон, какъвто не познаваше от другаде, сапун с прекалено остър аромат на цветя и някакъв гел за коса, всичко това в комбинация с леко лют мирис, излъчван от тялото на дребосъка. Веднъж Делгадо го хвана да бърчи нос и се поинтересува какъв е проблемът. Манъс отговори, че не му харесва одеколонът му. Онзи се изненада, все пак бяха на пет-шест метра един от друг, и го попита как го усеща от такова разстояние. Манъс само сви рамене. Имаше необикновено остро обоняние — когато изгубиш едно сетиво, другите го компенсират — и беше приел, че неприятната миризма на Делгадо е един от недостатъците на тази дарба.
Знаеше, че Делгадо го мрази, макар че нямаше представа защо. Нямаше представа защо изобщо някой го е мразил през годините. Понякога хората просто го правеха. Омразата не го смущаваше. Тя се превръщаше в проблем само тогава, когато караше някого да се опита да му стори зло. И той внимаваше. Когато предусетеше нещо такова, пръв нанасяше удар. Надяваше се с Делгадо да не се стигне дотам. Директорът явно се нуждаеше от него, ценеше го, а Манъс не искаше да прави нищо лошо на Директора.
Помнеше онази част от живота си преди Директора мъгляво, призрачно, разпокъсано. Първи започна да му причинява болка баща му. Обикновено се случваше, когато баща му пиеше. Роден в Гранит Сити, Илинойс, баща му получил стипендия като бейзболист в Щатския университет на Охайо, още първия сезон получил травма на коляното, изгубил стипендията, изгубил всичко. Върнал се в Гранит Сити, постъпил на работа в стоманолеярния завод, свалил момиче, което познавал от гимназията, оженили се. Родило им се бебе — Манъс.
Баща му не го обичаше. Бил прекалено дребен. Бил прекалено тих. Бил тъп. Е, вярно, дребен беше, източи се чак след шестнайсет. И естествено, беше тих. Когато баща му пиеше, всичко можеше да го вбеси. Затова Манъс се научи не само да е тих, но и да е неподвижен, да е като маса, килим или стена, когато баща му е в настроение да мрази. Невинаги се получаваше, обаче знаеше, че не е тъп. Че тишината е умното поведение. Че тишината е самосъхранение.
Когато беше четиригодишен, веднъж баща му го удари толкова силно по главата, че Манъс изгуби съзнание. Свести се в болница. Майка му седеше на леглото до него и когато отвори очи и я погледна, устните й образуваха огромно „О“ от радост и облекчение. Помисли си, че е извикала, ала не я чу. Всъщност наоколо цареше дълбока тишина. Сякаш плуваше под вода.