Секретният телефон на бюрото на Ремар иззвъня. Той погледна дисплея и след като видя, че е Джоунс, вдигна слушалката.
— Върнън. Какво става с подразделението?
— Пратил съм ти четирима лично избрани от мене бойци. Чакат в пълна готовност на вашия паркинг. Сигурни хора, които ще направят каквото им бъде наредено, без да задават въпроси. Само че няма да можете да ги използвате, ако не ми кажеш какво става, по дяволите.
— Тоест?
— Стига, Майк, мен не можеш ме излъга. Каква е тази нова опасност от бомбен атентат, за която чувам да се шушука?
— Прихванат разговор на терористи. Просто взимаме предпазни мерки.
— Прихванат разговор, дръжки. С такива измишльотини залъгваме будалите, дето водят новините в шест, за да им осмислим живота и да ги караме да вярват, че контролираме неща, за които всъщност си нямаме и представа. Да ме обидиш ли искаш?
— Не — отвърна Ремар. — Който го направи, сам трябва да е глупак.
— А ти не си, Майк.
— Поне досега не съм се смятал за глупак.
Последва пауза — Джоунс се чудеше какво означава това.
— Сега променило ли се е нещо?
Ремар погледна към затворената врата на директора. Беше време да го направи. Крайно време.
Той въздъхна, после каза:
— Двамата с тебе трябва да си поговорим.
49.
Колкото повече се приближаваха към мястото на срещата, толкова повече Иви се бореше с нервността си. Не й помагаше и това, че шофьорът, словоохотлив преселник от Шотландия, държеше да си приказват през целия път.
— Много си падам по канала „Чесапийк и Охайо“ — увери я той. — Какво ви води днес там?
— Просто отивам на разходка с приятелка.
— Чудесно място за разходка. Особено по това време на годината. Обичате ли да наблюдавате птиците?
Тя погледна Даш, който беше потънал в един от новите си комикси.
— Хм, не всъщност. Тъй де, харесвам ги, естествено, но…
— Е, ако имате късмет, днес може да видите един рядък вид орехче. Или даже трупиал. А може и белогръда зидарка.
Иви не можеше да мисли за нищо друго освен за Лийд; дали Хамилтън ще се обади, дали ще успеят да декриптират флашката и кога ще публикуват информацията. Искаше й се шофьорът да млъкне. Но пък той не биваше да я запомни с грубостта й. Или по каквато и да било друга причина.
— Боя се, че дори да ги видя, няма да ги разпозная — отвърна тя. — Но ако се съди по имената им, сигурно са прелестни.
— О, наистина са прелестни. Едни от най-прелестните птици в целия свят, при това в собствения ми двор. Всъщност сме благословени с толкова много неща. Номерът е да знаеш върху какво да се съсредоточиш.
— Ами… досега не съм го приемала от такава гледна точка. — Иви си спомни какво си беше помислила на тръгване от старческия дом. Че не е оценявала колко много са милите хора.
— Ами момченцето ви? Красив момък, ама е доста тих.
Тя си помисли дали да не го излъже, за да избегне описанието „жена с глухо момче“, ала реши, че може да постигне обратния резултат.
— Синът ми е глух — просто отвърна тя. — Предпочита да използва жестомимичен език.
Шофьорът се засмя.
— Ако приказвах толкова много само с ръце, щях да съм или тотално изтощен, или в по-добра форма от олимпийски атлет. Или и двете.
Иви се усмихна учтиво, но не отговори. И шофьорът, навярно усетил, че е прекалил с приказките, реши да си почине.
Което обаче не даде очаквания ефект. Разговорът поне донякъде я разсейваше. Сега започна да се тревожи какво ще си помисли Марвин, когато се събуди и открие, че ги няма. Защо изпитваше такива угризения? Дали дълбоко в душата си вярваше, че е на нейна страна, макар да знаеше, че не може да си позволи да се довери на чувствата си?
Отгоре на всичко винаги имаше вероятност да се е издънила, да я заловят. И естествено, дори да беше направила всичко както трябва, оставаше да се надява, че Лийд е също толкова предпазлива.
Но не, по телефона жената й се стори изключително самоуверена, изключително… умела. Добра комбинация. Що се отнасяше до самата Иви, тя не се сещаше за нищо, което можеше да я издаде. Почти бяха стигнали. Щяха да успеят, двамата с Даш. Нейното красиво момченце. Всичко щеше да е наред.
* * *
Ремар разтърка очи, за да се разсъни. Разговорът с Джоунс не беше лесен. А и хитрото копеле определено го биваше да се пазари. В крайна сметка обаче и двамата бяха прагматици. И въпреки че гонеха собствени интереси, имаше прекалено много неща, които и двамата искаха да запазят.
Директорът разговаряше по телефона, успокояваше началника на президентския кабинет, че „всичко е под контрол“. Ремар трябваше да слуша доста такива разговори. За него фактът, че Андърс казва на шефа на кабинета, съветника по националната сигурност или министъра на отбраната, че „всичко е под контрол“, беше абсолютно сигурен признак за обратното. Ала нищо не можеше да направи.