Засега.
На монитора му се появи мигащ сигнал. Потвърждението, което се надяваше да получи.
— Тед! — извика той. — Пипнахме я!
Директорът се извини, прекъсна разговора, с което несъмнено си спечели омразата на началника на президентския кабинет, и припряно дойде при бюрото на Ремар.
— Къде е?
— Насочва се на югозапад от летището. Следяхме микрофоните на джиесемите на абсолютно всички таксиметрови шофьори, пътуващи от и за аерогарата. И я засякохме в едно от такситата.
— Нали ти казах! Божието ухо. Казах ти!
На Ремар му се прииска отвратено да поклати глава. За да чуят един разговор, те си бяха запушили ушите за всичко друго. Но ако възразеше, само щеше да си изгуби времето.
— Ето, слушай — каза той и пусна запис на разговора на Галахър с мъж, който все едно излизаше направо от реклама на шотландско уиски.
— Каналът „Чесапийк и Охайо“ — повтори Ремар. — Спокойно място за размяна.
— Но къде? Каналът е дълъг триста километра. Стига чак до Къмбърланд. Трябва да ограничим радиуса. Какво е забавянето с този разговор?
— По-малко от пет минути. Но вече геолокализирахме джиесема на шофьора. Чакай, той е… — Ремар затрака на клавиатурата и на екрана се появи карта. — Шосе двеста. Платеният път.
— Господи, та тя е на няма и двайсет минути оттук!
— Да.
— Това мобилно приложение ли е?
— Разбира се.
— Подразделението готово ли е?
— Чакат на паркинга.
— Добре. Тръгваме с тях.
Ремар запази непроницаемото си изражение.
— Нужно ли е?
— Няма да рискувам някой да издъни нещата. По един или друг начин ще сложим край на всичко това. Днес. Каквото и да се наложи да направим.
* * *
Делгадо видя директора и Ремар да се качват в спрелия пред сградата черен шевролет „Събърбан“ и да отпрашват. Джипът беше легнал ниско — или караха някакъв тежък товар, или всички седалки бяха заети от едри мъже.
Той ги последва на безопасно разстояние. И преди беше следил директора. Странно колко нехайни можеха да са супершпионите. Като бившия шеф на ЦРУ и АНС, който бе дал неофициално телефонно интервю в скоростен влак и един седящ наблизо пътник го беше предавал на живо по Туитър. Или един друг бивш директор на АНС, който не си беше направил труда да покрие камерата на лаптопа си. Нещо в цялата тази власт явно караше кретените, които я притежаваха, да се смятат за неуязвими. Караше ги да вярват, че могат да изхвърлят от играта малките хора, които усърдно работеха за тях.
Беше видял изражението на директора, когато казваше, че Манъс още бил на тяхна страна. Че просто искал да им даде флашката, ако гарантирали безопасността на жената. Делгадо знаеше, че директорът го е обмислил. И че го беше пратил „да си почине“ просто за да го отстрани от пътя си, докато реши как да се справи със ситуацията. Докато прецени сделката, към която уж се стремял Манъс.
Директорът обаче не разбираше, че има само една сделка. А именно — изродът и кучката да умрат. Днес. Наред с всички, които се опитат да предотвратят това.
50.
Докато пътуваха, Иви се оглеждаше. След шосето улиците постепенно станаха по-тихи, навлязоха в жилищен район. Точно както беше казала Лийд. Минаваха покрай множество камери и това я изнервяше. Тя знаеше, че в зависимост от ъгъла, светлината и скоростта някои от тях могат да заснемат достатъчно ясни изображения на пътниците, които нейната система за разпознаване на лица да обработи. Напомни си, че дори да засекат лицето й, директорът няма да е в състояние да реагира бързо. Оставаха още само няколко минути. Почти бяха стигнали.
Трафикът оредяваше, но все пак имаше известно движение и Иви помнеше съвета на главната редакторка да вземе мерки, за да се увери, че зад тях няма никой. Ала не виждаше как биха могли да я проследят от летището — или пък от още по-рано. А и какво да направи, нямаше да каже на шофьора: „Ей, нещо против да пообикаляш в кръг и на зигзаг? Просто искам да се уверя, че нямаме нежелана компания“!
Видя табела за Тобитаун и шофьорът отби от Ривър Роуд и зави наляво. Това беше. Пенифийлд Лок Роуд. Тя си погледна часовника — тъкмо навреме. Добре.
Вече минаваха само покрай дървета, ниви и тук-там някоя скромна къща. Пътят ставаше все по-тесен и неравен, лъкатушеше ту наляво, ту надясно и пак наляво, теренът от двете страни плавно се издигаше и дърветата растяха все по-близо, докато върхарите им не надвиснаха над платното. Районът изглеждаше изключително тих, дори усамотен. Иви разбираше защо го е избрала Лийд.