Стигнаха до еднолентов мост. Крайпътен надпис предупреждаваше, че паркът е затворен в тъмните часове. „Е, така или иначе би трябвало да си тръгнем дотогава“ — нервно си помисли Иви.
Табелата от отсрещната страна на моста съобщаваше, че са стигнали до шлюза „Пенифийлд“ в Националния исторически парк „Канал „Чесапийк & Охайо“. След малко видя и самия канал. Там трябваше да завие надясно. Но ако Лийд вече я чакаше, Иви не искаше шофьорът да я види, затова го остави да продължи наляво и да спре на малък паркинг.
Даш спеше. Тя го погали по крака и момчето отвори очи с изпъшкване.
„Здрасти, хубавецо. — Иви му се усмихна. — Стигнахме. Почти приключваме с лова на съкровища“.
Плати на шофьора и слязоха.
— Приятно прекарване и се порадвайте на птиците! — пожела им шотландецът, после направи обратен завой и потегли.
„Почти приключихме — отново увери Даш тя. — Тук свършва ловът на съкровища“.
Момчето се прозя.
„Още не си ми казала каква е наградата“.
„Скоро. Дай да ти нося комиксите, искаш ли?“
Даш й ги подаде. Иви взе по два комикса във всяка ръка и тръгнаха по обратния път към разклона.
Още щом го подминаха, видя пристана. Точно над него беше паркиран зелен ван — не спринтер, зарадва се тя, защото подозираше, че вече завинаги ще има фобия към тези бусове. До него стоеше руса жена, по-млада, отколкото Иви очакваше. С двете си ръце държеше списание, навито на руло.
Иви си пое дъх и продължи към нея. Това беше.
Жената се огледа, после пак се обърна към нея. Иви последва примера й, като се бореше с нервността си. Наоколо като че ли нямаше никой друг.
Спря на няколко крачки от блондинката.
— Случайно да знаете дали мога да взема каяк под наем? — попита жената.
— Ъъъ, мисля, че е затворено за сезона.
Жената пак се огледа.
— Добре, всичко е наред. Носите ли я?
— Да. Бетси?
— Да. Трябва да побързаме. Райън сигурно ще се обади всеки момент.
Иви се обърна към Даш и му подаде комиксите.
„Подръж ги за малко, миличък“. — Синът й ги нави и ги напъха в джоба си. Иви понечи да извади флашката.
В този момент чу хрущене на гуми по чакъла някъде отзад и хвърли поглед през рамо. Бял пикап. Сърцето й заблъска бясно.
— Спокойно — каза Лийд. — Може някой просто да идва да потича. Просто се успокойте.
Пикапът спря до брега. Иви се втренчи с присвити очи. Шофьорът погледна наляво, после надясно.
Марвин.
— Мамка му! — ахна Иви.
— Какво има?
— АНС.
— По дяволите, проследили ли са ви?
— Нямам представа как — отвърна тя, като се опитваше да овладее паниката си. — Нямам представа как е възможно да са ме проследили.
Марвин ги видя, завъртя волана надясно, настъпи газта и потегли към тях.
Какво да прави? Да бяга? Къде?
„Ей, това е господин Манъс!“ — зарадва се Даш.
Марвин спря пикапа и слезе. Погледна Лийд, после Иви.
„Не бива да й я даваш. Недей!“
„Здрасти, господин Манъс — поздрави го момчето. — За лова на съкровища ли идвате?“
Марвин го погледна неразбиращо.
„Как ще ми попречиш?“ — попита го Иви.
„Просто ми я дай. Няма друг начин“.
Лийд ги гледаше. После попита:
— Какво става?
— Дайте ни една минута, моля ви — каза Иви.
— Нямаме минута!
„Има друг начин — продължи с жестове Иви. — Директорът иска да си мислиш, че няма, но всъщност не е така. Не му вярвай“.
„Не. Той винаги е бил честен с мен“.
Стори й се, че долавя някаква неувереност в движенията на ръцете му. Или само се надяваше?
„Той не е такъв, за какъвто го смяташ, Марвин. Може би някога е бил, не знам. Но вече не е. Знам, че го разбираш. Убедена съм“.
„Ще му обещаем да не казваш нищо на никой“.
„Няма да е достатъчно. Той ще обещае всичко в замяна и само гледай какво ще направи при първа възможност. С теб. С мен. С Даш. Знаеш го“.
От вана слезе тъмнокос двайсетинагодишен младеж с набола брада и тъмни очила. Дясната ръка на Марвин се стрелна към хълбока му.
„Недей! — спря го Иви. — Не, Марвин!“
Ръцете на момчето бяха празни. Късмет, помисли си тя. То се огледа и попита:
— Какво става?
Лийд не откъсваше очи от Марвин.
— Изчакай малко, Мика.
— Ще получим ли онова, за което дойдохме?
— Още не знам.
„Не мога да ти позволя да им я дадеш — каза Марвин. — Съжалявам“.
„Тогава ще трябва да ми попречиш“.