Той поклати глава. Всеки път щом престанеше да жестикулира, дясната му ръка се връщаше до хълбока му.
Джиесемът на Лийд иззвъня. Тя го извади и погледна дисплея.
— Той е.
„Нямам намерение да прекарам остатъка от живота си в страх — заяви Иви. — Категорично!“
„Моля те, Иви. Не ме принуждавай“.
Лийд вдигна телефона до ухото си и попита:
— Добре ли си? — Пауза, после: — Да, с нея съм. Обаче имаме проблем. Изчакай.
„Ти не си такъв — продължи да го убеждава Иви. — И не трябва да бъдеш. Ти не си лош човек, Марвин. Не си“.
„Напротив“.
„Не и ако не искаш“.
Марвин посегна зад кръста си и каза високо и заплашително:
— Недей, Иви. Недей!
Иви не мислеше за нищо. Не търсеше изход. Просто не откъсваше очите си от неговите.
Извади флашката от джоба си.
И я подаде на Лийд.
Раменете на Марвин увиснаха. Той притисна пръсти към слепоочията си и бавно поклати глава.
— У мен е — съобщи по телефона блондинката. — Прати ни паролата като есемес. Едновременно на двама ни с Мика. Бързо.
Разнесоха се две изпиуквания. Младежът погледна джиесема си.
— Получих я.
Лийд му подхвърли флашката и той я хвана с една ръка.
— Тръгвай! — подкани го редакторката. Мика се завъртя и се втурна към вана.
— Ще пратим всичко на много места — каза тя по телефона. — В „Гардиан“, „Макклатчи“, „Нейшън“, „ПроПублика“, „Ролинг Стоун“, Уикилийкс. Както и на няколко души, на които имаме доверие. Мика има сателитна връзка. В момента я декриптира и качва съдържанието й. Всички са готови. Всеки си има собствена парола. Можеш ли да останеш още малко на телефона? Искам да ми разкажеш всичко, което си научил лично от Пъркинс. Контекста. Неговите впечатления. Колкото повече ми обясниш, толкова по-бързо ще се ориентираме в документите. И ще се подготвим за публикуване. Не могат да върнат този дух в бутилката. Вече не могат. Дай ми един ден и ще те върнем у дома.
— Тръгвайте — каза й Иви. — Веднага!
Лийд погледна първо Марвин, после нея.
— Вижте, защо не дойдете с мен и Мика? С нас ще сте в по-голяма безопасност. И бихте могли да ни помогнете с…
— Ще се оправя. Само публикувайте каквото там има в проклетата флашка.
Последва пауза. Накрая Лийд кимна.
— Можете да разчитате на това. — Изтича до вана, качи се зад волана и колата с рев напусна паркинга.
Даш я подръпна за ръката.
„Какво става, мамо? Кои бяха тези хора?“
„Журналисти, миличък. Помагат ни“.
„Свърши ли ловът на съкровища?“
Тя кимна.
„Победихме ли?“
Иви погледна Марвин.
„Да. Мисля, че победихме“.
Марвин просто стоеше прегърбен и продължаваше бавно да клати глава.
„Всичко е наред — с жестове му каза тя. — Ти не си лош човек“.
От гърлото му се изтръгна тежка въздишка.
„Те никога няма да се откажат“.
По чакъла отново захрущяха автомобилни гуми и Иви сепнато се обърна, Марвин също. По пътя към тях летеше черен шевролет „Събърбан“.
Иви неразбиращо се втренчи в Марвин.
„Ти ли го направи?“
Ала от изражението му и напрежението му разбра, че не е. Марвин хвърли поглед към пикапа си и навярно реши, че е прекалено далече, за да стигнат навреме и тримата. Застана между нея и шевролета, хвана Даш за рамото и също го побутна зад себе си. Ръката му остана зад кръста му, отпусната върху дръжката на пистолета.
Джипът спря на три метра от тях. Вратите се отвориха. Слязоха четирима едри мъже с тъмни очила. Имаха въздълга коса и носеха спортни дрехи, но изглеждаха във форма. По войнишки сериозни. Останаха зад вратите. Всички бяха насочили оръжия към Марвин.
Даш се обърна към нея, очите му бяха ококорени. Тя поклати глава — „Без въпроси!“ — и го притегли към себе си.
От шевролета слезе Ремар. И после, естествено, директорът.
— Марвин — каза Андърс. — Какво щях да правя без тебе! Моят най-надежден помощник. И най-доверен.
Все едно я удариха в корема. Дали Марвин през цялото време беше работил за директора? Но тогава защо бе застанал пред тях, сякаш за да ги защити?
— Закъсняхте — обади се тя и сама се изненада от дързостта си. — Флашката я няма. В „Интерсепт“ е. И вече са качили съдържанието й на десетина огледални сайта. Всички ще узнаят какво правите. Всичките ви тайни. Да видим дали ще ви хареса.
Стори й се, че лицето му леко пребледнява. Да, така беше.
Андърс погледна Марвин.
— Какво става, Марвин? У тебе ли е?
Марвин поклати глава и каза на глас:
— Не. Няма я. Тя ви казва истината.
Предишното пребледняване на директора не беше нищо в сравнение със сега. Защото лицето му направо се обезкърви.