Тя зачака и Ремар продължи:
— Вие наистина знаете някои неща, Иви, които бихме предпочели да не придобиват гласност. И не само за Пъркинс и Хамилтън. Например за това, че зад вашингтонския атентат стои директорът. Естествено, ако проговорите, ще инкриминирате Манъс.
Той погледна Марвин, после отново насочи вниманието си към нея.
— Мислили ли сте за това?
Иви не отговори. Имаше чувството, че Ремар обикаля около нея, притиска я към ъгъла, обезсилва я, за да може да й нанесе фаталния удар.
— И не само Манъс — прибави той. — Ще инкриминирате самата себе си.
Това беше значи.
— За какво?
— Вие сте извършили престъпление в условията на опасен рецидив. Онази ваша мрежа от камери… това е грубо нарушение на Четвъртата поправка. Вашата работа имаше съществен принос за Божието око, съществен принос за досиетата на разни влиятелни американци, които събирахме. Сенатори. Съдии. Такива хора. Същите досиета, които ще използвам сега, за да защитя системата. Ако вашето съучастие излезе наяве — а ви уверявам, че ще излезе, моля ви да ми повярвате, — министерството на правосъдието ще започне разследване срещу вас. Можете ли да си го позволите? Вашето момченце ще оцелее ли, докато вие излежавате доживотна присъда, по-голямата част от която в единична килия?
Обзе я ужас. Беше я хванал в капан. Знаеше точно кои бутони да натисне.
— Защо вместо това не се върнете на работа? — предложи Ремар. — Говорех сериозно, когато казах, че е време за ново ръководство. Край на шпиономанията. Край на убийствата. Ще променя коренно нещата.
— Смятате, че ще сте следващият директор, така ли?
Той поглади белега под превръзката на окото си.
— Мисля, че има такава вероятност.
— Сигурно разполагате с нещо за президента. — Искаше да го каже иронично, ала изобщо не прозвуча така.
— Ние разполагаме с по нещо за всеки, Иви. Проблемът не е в това. А как го използваше директорът. Както ви обещах, вече няма да е така.
— Това ли наричате „демокрация“?!
Ремар въздъхна.
— Нека не бъдем наивни. Ние не рушим демокрацията. Тя е разрушена отдавна. Ще ми се да не беше така, наистина. Но човек не може да работи в този град толкова отдавна, колкото мен, и да не го съзнава. Трябва да е слепец. А въпреки че едното ми око го няма, аз не съм сляп.
Той поклати глава, погледна към шевролета, после отново погледна Иви.
— Тъжно е, да, обаче всъщност е съвсем просто. Ние се борим с различни интереси, главно корпоративни, и ако погледнете реалистично, ще видите, че сме по-добрата алтернатива. Изборът тук, реалистичният избор, не е между ръководството на АНС и демократичното ръководство. А между ръководството на АНС и… корпоративното ръководство. И повярвайте ми, не бива да допускаме корпорациите сами да управляват нещата. Не сме точно Томас Джеферсън, да, този кораб отдавна е отплавал, обаче не сме и роби на парите.
Ремар се обърна към Марвин.
— Съжалявам за директора, Марвин. Ако искаш, винаги ще имаш място при мен. Надявам се, че го знаеш. Или ако предпочиташ, щедро обезщетение. Същото се отнася за вас, Иви. Аз вярвам в правото на собствен живот. Стига и другите да се отнасят към мене по същия начин.
Марвин мълчеше. Генералът го наблюдаваше и на Иви й се стори, че зърва нещо измъчено в изражението му. Почти скръбно.
— Имам чувството, че ти се ще да останеш за малко насаме с бившия си шеф, Марвин. Прав ли съм?
Марвин хвърли поглед към джипа и каза:
— Да. Прав си.
Ремар кимна.
— Имаш на разположение колкото време искаш. — Обърна се, отиде при шевролета и извика: — Пуснете го да слезе.
Едната задна врата се отвори. Двама от мъжете измъкнаха директора навън и го пуснаха.
— Да не си въобразявате, че съм свършил?! — изкрещя той. — Да не си въобразявате, че не познавам разни хора?! И че не знам разни неща?! Не можете да се държите така с мене! Аз знам всичко! И ще го разглася! Ще вдигна този град във въздуха!
Ремар и Джоунс се качиха в колата. Хората им ги последваха.
— Къде отивате? — извика Андърс. — Не сте свършили с мене! Ще видите!
Джипът потегли. Изведнъж районът отново утихна.
Иви приклекна и целуна Даш по бузите. Очите му бяха затворени. Тя го погали по косата и момчето я погледна.
„Всичко е наред — успокои го Иви. — Всичко е наред, мое красиво момченце“.
Марвин ги гледаше. По лицето му се стичаха сълзи. После се обърна и погледна директора.
— Марвин — неуверено каза Андърс. — Ужасно съжалявам за всичко това. За всички тези… недоразумения.
Марвин отново се обърна към Иви и каза със знаци:
„Оставете ни за малко насаме“.