Това я смути, ала едва ли имаше голям избор.
„Хайде, миличък — каза тя на Даш. — Да оставим господин Манъс на спокойствие“.
Синът й също се разплака. Беше усетил опасността и се бе държал геройски. Сега обаче сълзите напираха в очите му. Иви очакваше и от себе си подобна реакция. Но не сега. По-късно, когато започнеше да осмисля всичко.
Хвана Даш за ръка и го поведе към канала. Надяваше се Марвин да не се бави много. Искаше да се махне оттук.
51.
Манъс закрачи надолу към пристана. Директора вървеше до него. Манъс го виждаше да жестикулира и знаеше, че говори — явно беше забравил, че той не чува.
Освен онази нощ, когато умря майка му, никога не бе изпитвал такава тъга. Имаше чувството, че… са отрязали част от него. Сякаш е осиротял. Или е захвърлен на самотен остров. Сякаш бъдещето му е пометено от внезапна вълна, идваща от най-мрачните кътчета на миналото му.
Не можеше да спре да плаче. Не му пукаше, че Директора го гледа. Вече нямаше значение.
Спряха на брега. Подухна ветрец и разля приятна прохлада по лицето му. Манъс отправи поглед нататък и видя тунел под каменен мост, тунел, който водеше към канала, който водеше към Потомак, който водеше към залива Чесапийк… чак до Атлантическия океан. Представи си как плува в този тунел, плува ли плува, и нищо не е в състояние да го види, да го докосне, да му навреди. Никога.
Директора постави ръка на рамото му и Манъс се обърна към него.
— … и ужасно съжалявам, Марвин. Ужасно съжалявам. Ще ми простиш ли?
Манъс заплака още по-силно.
— Всичко е наред — повтори Директора, като търкаше бедрата си с длани. — Ще се погрижим да е наред. Ще спрем тези типове. Ще видиш. — И после изуми Манъс, като го прегърна и притисна главата му към рамото си.
Манъс също го прегърна и тялото му се разтърси от силно ридание. После още веднъж. И още веднъж. Не помнеше откога не е плакал така. От смъртта на майка си, със сигурност. И сега мъката му прехвърляше мост към онази мъка, сливаше в себе си цялата мъка, която бе насъбрал, изостряше я, усилваше я. Той прегърна Директора още по-силно, стисна клепачи и изплака цялата натрупана скръб от един самотен живот. Директора също го прегръщаше. И изведнъж се вцепени. И се опита да го отблъсне. Манъс не го пусна и заплака още по-отчаяно. Директора се заизвива и го изрита. Манъс се наклони над него и го преви назад, притискаше го така, сякаш по този начин никога нямаше да изгуби някогашната си връзка с него, с майка си, със своя отдавна изчезнал живот.
Усети изхрущяване дълбоко в тялото на Директора и изведнъж той престана да се извива, да рита, да се движи. Главата му се люшна, краката му омекнаха и ръцете му плавно се разтвориха — като криле на пеперуда.
Без да спира да плаче, Манъс го положи по гръб на брега, после го претърколи във водата. И остана да гледа как тялото се отдалечава към тунела — главата леко се килваше назад, устата беше отворена в няма изненада, очите сляпо се взираха в ясното небе. Манъс се зачуди дали ще се носи така чак до океана.
Заизкачва се нагоре. Иви и Даш бяха при канала. Момчето правеше жабки с камъчета. Иви го наставляваше. От тази гледка на Манъс отново му се доплака — колко добра беше тя към момчето, колко го обичаше, как го закриляше. Ала вече не му бяха останали сълзи.
Той се приближи. Иви го чу и се обърна.
„Къде е директорът?“
Манъс поклати глава.
„Няма Директор“.
Тя бавно кимна. Очите й бяха уплашени, ала го разбра. Това го зарадва. Не му се обясняваше.
Вятърът промени посоката си и донесе възостра миризма. На гел за коса. На сапун с дъх на цветя.
Манъс небрежно се обърна и плъзна очи по редицата дървета надясно от тях, наветрената страна. Миризмата идваше оттам.
„Трябва да ви кажа нещо“.
Иви и Даш го погледнаха питащо.
Той приклекна пред момчето.
„Ще ми обещаеш ли да не се плашиш, когато ви кажа?“
Даш вдигна глава към Иви, после пак се обърна към Манъс. И кимна.
„Какво има?“ — попита тя.
„Делгадо. Надушвам го. Сега се усмихни. Не се дръж уплашено“.
Иви успя да се усмихне, макар и нервно.
„Кой е Делгадо?“ — попита Даш.
Манъс измъкна ключовете от пикапа си и ги тикна в ръката му. Момчето ги пъхна в джоба си.
„Един лош човек. Обаче не знае жестомимичен език. Затова сега можем да си говорим и той няма да разбере какво си казваме. Пази тези ключове, докато не се качите в колата, става ли? И тогава ги дай на майка си“.
Даш кимна.
„Той изобщо не подозира, че в момента говорим за него. Няма представа, че знам, че е тук. И това е добре. Дава ми предимство“.