„Как така?“ — попита Даш.
„По-късно ще ти обясня. Сега искам да тръгнете към пикапа. Аз ще остана на пост, докато се качите. Искам да потеглите. Ще се погрижа да не ви се случи нищо“.
„Какво?! — сепна се Иви. — Не, няма да те оставя с този откачен…“
„Ще се оправя. Вие само се качете в пикапа. Аз ще ви последвам пеш, става ли?“
Иви не изглеждаше особено убедена.
„Ако чуеш изстрели, тичайте. Това може да е единственият ви шанс да стигнете до пикапа. Разбирате ли? Понеже той ще се цели първо в мене“.
„Аз разбирам“ — отговори му Даш.
Манъс кимна.
„Добро момче. Искам да стоиш зад мене“.
„Не ме е страх“.
„Знам. Ти си смел. Но въпреки това искам да стоиш зад мене, нали? Иви, ти също“.
Тръгнаха към пикапа. Манъс вървеше отдясно и нехайно оглеждаше дърветата. Имаше няколко с дебели дънери, както и големи камъни. Делгадо можеше да е зад всеки от тях.
Манъс се надяваше, че е взел правилното решение. Делгадо едва ли стреляше много точно — той си падаше по ножове. Манъс всъщност не знаеше някога да е стрелял. Не го бяха подготвяли в армията или разузнаването. Даже да си беше намерил нов пистолет вместо онзи, който му бе взел при язовира, още по-добре, защото щеше да му е непознат. Тъй че като цяло нямаше голяма вероятност да го улучи. Но Манъс бе наясно и че това не може да му замени бронираната жилетка.
Продължаваше да гледа с крайчеца на окото си към дърветата. Познаваше тази миризма. Ала не забелязваше движение. По дяволите, къде…
Изведнъж осъзна грешката си. Глупак! Пълен глупак! Беше толкова уморен, нервите му бяха изпънати до крайност и затова пропускаше невероятно очевидното.
В собствения му пикап!
Миризмата идваше отдясно, откъм дърветата, и точно това го беше заблудило. И му беше попречило да разсъждава ясно.
Бяха на десетина метра от пикапа. Той изпревари Иви и Даш и спря. Ръката му се стрелна към пистолета…
Късно. Делгадо се надигна в каросерията, протегнал оръжие в ръка. Лежеше по корем и тялото му беше почти изцяло скрито зад металната каната. Ако беше сам, Манъс моментално щеше да отскочи настрани и да открие огън. Сега обаче Иви и Даш бяха зад него и не можеше да го направи. Така че отпусна ръка покрай бедрото си.
Делгадо се ухили. Лицето му изглеждаше ужасно — подуто, насинено, с гневночервена ивица на мястото на присадките.
— Здрасти, маце — каза той на Иви. — Нали ти обещах, че скоро ще се видим!
Манъс усети, че жената избутва момчето зад себе си и се приближава. После постави ръката си на рамото му. За утеха, помисли си той — ала в следващия момент другата й ръка стисна дръжката на танфолиото и леко започна да го измъква от кобура.
— Харесва ли ти одеколонът ми? — попита Делгадо. — Напръсках с него край дърветата. Специално за тебе. Знаех си, че ще го усетиш, изрод такъв.
Манъс вдигна ръце, сякаш се предаваше, и закрачи напред.
— Падам си по новата ти прическа — подразни той Делгадо. — Сега си по-красив от всякога. Томас Делгадо, любимецът на жените!
Шест метра. Все още прекалено далече за неопитен стрелец, напомпан с адреналин. Манъс бавно продължи напред.
Делгадо се засмя.
— Да, това е. Излей си душата. Искам да чуя всичко, каквото имаш да казваш с този твой шантав глас. Мамка му, имаш ли си представа колко тъпо звучи? Все едно са ти правили лоботомия или нещо от този род.
Четири метра.
— А стига бе! Ти колко случая на лоботомия познаваш? — „Просто продължавай напред — помисли си той. — Разсейвай го“.
— Нито един като тебе, изрод такъв, признавам го. Между другото, спри. И си дръж ръцете вдигнати.
Манъс спря. Бяха на три метра един от друг. И щяха да си останат на това разстояние.
— Какъв е проблемът? — Делгадо се обърна към Иви. — Страх ли те е, маце? От онова, което ще направя с тебе и твоето момченце веднага щом ви опръскам целите с мозъка на гаджето ти ли? А?
Манъс усети, че Иви се напряга. Делгадо очевидно също го усети. Трябваше някак си да отвлече вниманието му.
В ума му изскочи образ. Досмеша го. И се разсмя.
Делгадо го погледна подозрително. Манъс се разкикоти още по-силно.
— Добре, тъпако. Каква е смешката? Дано да я бива, че ти е последната.
— Ония присадки, дето Иви ти ги отскубна от главата. Мислиш ли, че ще се прихванат край язовира?
Лицето на Делгадо потъмня.
Сега или никога!
Иви пристъпи надясно и вдигна танфолиото с две ръце, както я беше учил. Манъс чу тих пукот. Куршумът улучи Делгадо в рамото и го завъртя назад. Иви направи крачка напред и продължи да стреля, прекалено бързо, за да може да се прицели. Няколко куршума изсвистяха прекалено високо, други — прекалено ниско, а останалите попаднаха в канатата. Пукането, което чуваше Манъс, изведнъж утихна и той разбра, че е изпразнила пълнителя.