Манъс се затича и с отскок се метна в каросерията. Делгадо вдигна пистолета си и той го изби настрани с толкова силен замах, че китката на дребния изхрущя. Оръжието отхвърча нанякъде. Делгадо се опита да се изправи и Манъс заби коляното си в лицето му. Онзи отново се просна и главата му се блъсна в ръба на канатата. Очите му изгубиха фокуса си. Манъс го сграбчи за яката, вдигна го и го запрати във въздуха.
Делгадо се удари в земята с такъв трясък, че Манъс усети вибрациите през гумите на пикапа. Отвори сандъка за инструменти, извади томахавката и скочи от каросерията при дребния. Но Иви вече беше там, с едната си ръка го държеше за яката, а с другата опираше дулото на собствения му пистолет в слепоочието му. Лицето й излъчваше ярост и решителност.
— Казах ти — изсумтя тя задъхано. — Казах ти, че когато те видя пак, ще те убия.
Даш я зяпаше ококорен от ужас, притиснал свитите си юмручета към бузите си.
— Не, Иви — спря я Манъс. — Недей! Погрижи се за Даш.
Тя примигна и го погледна.
— Не пред момчето. Дай ми пистолета. Отдалечете се оттук. Отдалечете се. Ще ви прибера по пътя.
Иви отново примигна и погледна оръжието, сякаш не разбираше как се е озовало в ръката й. Пусна яката на Делгадо, който се просна на земята, и подаде пистолета на Манъс.
— Ключовете — каза той.
Иви внимателно ги извади от джоба на Даш и му ги даде.
— Моят пистолет?
Тя объркано се огледа, после посочи.
— Ето го. Изпуснала съм го.
Делгадо успя да се надигне на колене. Задъхваше се и сумтеше. От пихтията на мястото на носа му се стичаше кръв.
Иви погледна томахавката, като че ли я забелязваше чак сега.
— Значи наистина си убил онези турци — каза тя. — Ти си бил.
Манъс не отговори. Не знаеше каква връзка е направила. По-късно щеше да мисли за това.
Иви хвана Даш за ръка и двамата тичешком се отдалечиха по пътя. Манъс заобиколи Делгадо, за да го държи под око, докато ги проследяваше с поглед. След малко те минаха по моста и изчезнаха от отсрещната страна.
Дребният вдигна глава към него и процеди:
— Няма значение. Винаги ще си останеш изрод.
Манъс се усмихна.
— Знаеш ли какво, Делгадо? Отдавна искам да ти кажа нещо.
— А стига бе! И какво?
Усмивката на Манъс стана по-широка.
— Ей това.
Манъс високо замахна с ръка, сякаш томахавката бе ракета за тенис и той се канеше да бие сервис, после я спусна с все сила. Острието разсече главата на Делгадо на две. От разцепения му череп изригна гейзер от кръв и Манъс отскочи назад, за да не го опръска. Тялото на Делгадо се разтърси няколко пъти, след това се преви и се свлече на земята, превърнато в купчина безполезни стави и прерязани нервни окончания.
Манъс вдигна танфолиото, зареди нов пълнител и прибра оръжието в кобура. Избърса брадвата в тревата, прибра я с пистолета на Делгадо в сандъка за инструменти и потегли.
След малко спря до Иви и Даш. Те се качиха и момчето седна по средата. Плачеше. Манъс го погали по гърба. Не знаеше къде отиват и Иви не го попита. Предполагаше, че е в шок. Както може би и самият той.
След двайсет минути започна да трепери. Не си спомняше кога за последен път му се е случвало. Отби на един паркинг при Регионалния парк „Блек Хил“ и изчака състоянието да премине.
Даш вече не плачеше.
„Добре ли сте, господин Манъс?“
Той кимна.
„Ще се оправя. А ти?“
„Не знам. Какъв беше онзи човек?“
„Лош. Искаше да причини зло на майка ти. А може би и на тебе“.
„И вие му попречихте, нали?“
„Да. Вече няма нужда да мислим за него. Никога“.
„Наистина ли играехте на лов на съкровища?“
Иви го погали по косата.
„Не съвсем, миличък. Нещо… подобно. Това е дълга история“.
„Искам да я чуя“.
„Ще ти я разкажа. Но само ако господин Манъс обещае да ми помага. Той знае някои моменти, които не са ми известни“.
Даш го погледна въпросително. Манъс вдигна ръце, ала не намери нужните думи и погледна Иви за подкрепа. Тя обаче само попита:
„Е?“
Онова чувство, че са отрязали част от него, че е захвърлен на самотен остров, сякаш поотслабна. Съвсем мъничко. Но и това му стигаше.
„Ще опитам“ — изненадващо за самия себе си отговори той.
Даш колебливо му се усмихна и направи знак с палци нагоре. После се обърна към майка си.
„Може ли да се приберем вкъщи?“
Иви кимна и погледна Манъс.
„Да. Хайде да се прибираме. Готова съм“.
Манъс шофираше бавно и внимателно. Едва ли някой ги следеше. Ала знаеше, че никога не може да е сигурен.