Хора с бели престилки му направиха изследвания. Чуваше малко, но само ако говорят много високо точно пред него. Казаха му, че слухът му можело да се върне, но че не били сигурни. И че трябвало много да внимава със стълбищата, защото бил пострадал при падане. Това му се стори странно. Помнеше, че баща му крещеше — всъщност това беше последното, което чу през живота си, — но да е падал по стълбище?! Искаше му се да попита, ала трудно можеше да им обясни. Пък и какво значение имаше?
После баща му дълго не пи и не го закачаше. Вкъщи идваше учителка, която учеше Манъс и майка му на нещо, наречено „американски жестомимичен език“. Харесваше му да разговаря, без да издава звуци. Майка му правеше всичко възможно да му помогне да го усвои, но също така настояваше да я гледа как говори, защото повечето хора не владеели жестомимичния език и той трябвало да се научи да чете по устните им.
После тръгна на обикновено училище. Вървеше му трудно. Някои учители си спомняха да говорят с лице към класа, така че Манъс, който винаги седеше на първия чин, да може да чете по устните им. Ала други или забравяха, или не ги интересуваше. Имаше една логопедка, много симпатична, но сеансите не му харесваха. Упражненията, които го караше да прави, го отегчаваха и не разбираше смисъла. Защо изобщо му трябваше да говори? Отначало, когато другите деца му се подиграваха, той им отговаряше и нещо в гласа му само ги караше да му се смеят още повече. По-добре да мълчи. Майка му твърдеше, че трябвало да се упражнява да говори също толкова, колкото и да чете по устните, иначе нямало да има приятели. Само че никой не искаше да е приятел с глухото дете, на което викаха „идиота“, „тъпака“ и „олигофрена“.
Когато беше десетгодишен, баща му си счупи ръката в завода и получи нещо, което наричаха „инвалидност“. И пак започна да пие. И да бие Манъс. Майка му се опитваше да го защити, поемаше ударите върху себе си, за да не ги поема синът й. После, когато баща му заспеше, тя убеждаваше Манъс, че всичко било наред, че не боляло толкова, колкото изглеждало, че така било по-добре, отколкото нещо да се случи с нейното красиво момченце. Манъс помнеше, че майка му обичаше да го нарича така. Помнеше и уханието на парфюма й.
Една вечер, когато беше на четиринайсет, баща му се прибра вкъщи много пиян. Манъс си пишеше домашните на кухненската маса. Майка му готвеше вечерята — спагети и чеснов хляб. Сосът с гъби и наденички къкреше в голяма тенджера на печката. Щеше да остане за още няколко хранения.
Той усети миризмата на алкохол в мига, в който баща му влезе в кухнята. Вдигна глава и видя майка му с престорено весело лице да казва, че мъжът й идеално е улучил момента, че сосът вече бил готов, след като цял следобед се е готвил на бавен огън. Баща му й се сопна, че не бил гладен. После се огледа и изсумтя, че храната воняла. Цялата къща воняла.
На Манъс храната му ухаеше вкусно. Обожаваше спагети. И майка му толкова се стараеше. За миг забрави да е разумен, да е маса, килим или стена. И погледна баща си. Само за миг. Ала и това стигаше.
— Я не ме зяпай така, мамицата ти мръсна! — Баща му изкрещя толкова силно, че Манъс го чу. — Кой мислиш, че носи храната в тази къща? Кой?
Когато баща му започнеше да задава въпроси, ставаше лошо. От собствен опит Манъс знаеше, че няма верни отговори. А щом баща му задаваше въпроси, вече не можеше да се прави на мебел. Щом баща му го забележеше, мълчанието му само го караше да се чувства пренебрегнат. И това не му харесваше. Манъс не знаеше защо. Самият той предпочиташе да не му обръщат внимание.
Затова направи каквото можеше. Заби поглед в домашното пред себе си и се вцепени.
— Ще ме гледаш, когато ти говоря! — изрева баща му и се втурна към него. — Погледни ме!
Майка му се хвърли между тях. Манъс проточи шия, за да види лицето й.
— Той си пише домашните, Дом — уплашено каза тя. — Ще хапнеш ли малко чеснов хляб?
Ставаше страшно, когато майка му се намесваше. Манъс винаги й беше признателен, обземаше го облекчение, че е отклонила яростта на баща му от него. Ала с облекчението идваше и срамът, все по-мъчителен, колкото по-голям ставаше. И изведнъж, вместо да се уплаши, той изпита нещо друго. Изпита… гняв. Което веднага го уплаши още повече. Ами ако баща му забележеше? Трябваше да е неподвижен, абсолютно неподвижен, както винаги. Докато на баща му не му омръзнеше и не го оставеше на мира.
Но баща му си търсеше нещо и го намери в този мимолетен проблясък на гняв. Блъсна жена си настрани, удари с разтворена длан сина си по главата и го събори заедно със стола на пода. Пред очите на Манъс заплуваха звезди. Видя, че майка му вика: „Дом, престани!“. Вдигна поглед. Баща му зашлеви майка му през лицето и тя отхвърча назад и се блъсна в стената. Манъс усети вибрациите от удара по пода. Баща му с рев се метна към нея и размаха юмруци. И тогава гневът, който момчето преди малко беше усетило да проблясва — години по-късно осъзна, че този гняв се е трупал ли трупал, докато той е полагал усилия да го потиска, — изведнъж изригна.