Епилог
Ремар и двама негови сътрудници вървяха по коридора в Харт Билдинг, придружавани от четирима охранители. Приглушеният барабанен бой на стъпките им по килима звучеше така, все едно са голяма, решително крачеща група. Ремар никога не беше искал да има лична свита, но очевидно номинирането му от президента за директор на Агенцията за национална сигурност си имаше добрите страни. Както и лошите. Въпреки чувствата си той знаеше, че днес е важно да изглежда подобаващо. Щеше да се изправи пред сенатската Комисия по разузнаването, която на свой ред щеше да препоръча на Сената да го одобри или да го отхвърли. Предполагаше, че всичко ще мине гладко, но не виждаше причина и да оставя нещо на случайността.
Оттатък парапета вляво от тях, един етаж по-долу, от партера на осеметажния атриум се донасяше далечната шумотевица на орди от цинични лобисти, изтощени служители, гимназисти, дошли на посещение и проточващи шии, за да запомнят по-добре чудото да са сред мраморните стени на най-великото законодателно тяло на света.
Подминаха знамето пред вратата на сенатската Комисия по етика и дългата редица охранителни камери на тавана и спряха пред зала 219, обезопасеното помещение, в което комисията обсъждаше въпроси от секретен характер. Ремар си погледна часовника. Тази сутрин имаше още едно изслушване преди неговото и генералът искаше да е там, когато то свърши.
След няколко минути вратата се отвори с тихо изсъскване на въздух под налягане. Отвътре излязоха Райън Хамилтън и Бетси Лийд, главната редакторка на „Интерсепт“. Следваше ги друга, по-възрастна жена. Ремар я позна — адвокатката на медията. Стори му се странно, че журналистите смятат за нужно да водят юрист, за разлика от него. И че комисията държи да изслуша показанията на Хамилтън единствено при закрити врати.
Тримата видяха Ремар и се заковаха на място. Двете жени го изгледаха с ледена решителност, Хамилтън — с омраза.
Известно време всички стояха и се гледаха като в сцена от „Престрелката в Окей Корал“. Хамилтън носеше евтин сив костюм, който висеше на раменете му. Яката на бялата му риза бе прекалено широка за шията му и скриваше възела на синята му вратовръзка. Беше отслабнал след отвличането. Е, според транскрипциите на разговорите му с неговия психотерапевт, които Ремар бе чел, загубата на апетит била нормална след такова премеждие. Както и живите му кошмари — сънища с моменти от похищението му, които предпочиташе да не прави публично достояние. Напълно разбираемо.
— Райън — каза генералът. — Добре изглеждате. Радвам се.
— Майната ти — изсумтя журналистът. Адвокатката го докосна по рамото, но той се отърси от ръката й.
— Съжалявам, че няма напредък в издирването на глухия, който ви е отвлякъл. Мога да ви уверя, че АНС предоставя всичките си ресурси на ФБР и Интерпол.
Хамилтън присви устни, сякаш се канеше да се изплюе.
— Гади ми се от вас.
Ремар кимна.
— Разбирам чувствата ви. Ако изобщо има някакво значение за вас, бих искал лично да ви благодаря за помощта в разкриването на злоупотребите на бившия директор Андърс. Колкото и да си мислех, че го познавам, в крайна сметка и аз бях шокиран колкото вероятно сте били вие.
— А стига бе! — отвърна Хамилтън. — Смятате, че сме шокирани от „новината“, че властите лъжат, така ли?
— Не, разбира се. Но в качеството си на гражданин аз се радвам, че медиите изпълняват своята роля в поддържането на жизненоважното равновесие между свободата и сигурността на нашата страна. Наистина намирам за отлични вашите репортажи за програмата на бившия директор Андърс — Божието око. И съм ви признателен за тях.
— А, бившият директор — включи се Лийд. — Предполагам, че не сте постигнали по-голям успех в издирването на неговите убийци, отколкото в това на похитителя на господин Хамилтън, нали?
Ремар докосна превръзката на окото си. Беше усетил как ще реагира Манъс на предателството на директора. И макар че не му бе казал какво да прави, не му и беше попречил. Одобряваше резултата. По-чист. По-прост. И все пак.
— Ще ми се да имах по-добра новина в това отношение — каза той. — Но не. Работната версия е, че става въпрос за отмъщение, осъществено от членове на терористичната клетка, извършила бомбения атентат във Вашингтон.
— Така нареченият атентат е бил вътрешна работа — заяви Хамилтън. — И вие го знаете.
— Знам, че някои хора вярват в това. Други твърдят същото за единайсети септември. Естествено, сигурен съм, че ако имате доказателства от безупречен източник, ще ги публикувате.