Зачака. Наблюдаваше ги внимателно.
— Напълно сте прав — каза Лийд. — Има още много.
Каза го самоуверено, но Ремар знаеше, че блъфира. Ако разполагаха с нещо, Хамилтън, който се горещеше повече от жените, щеше да изплюе камъчето още сега.
Пък и Галахър беше приела предложеното й от Ремар обезщетение. Той дори не си правеше труда да я поставя под наблюдение. Знаеше, че за нищо на света няма да изложи сина си на опасност. А даже да го направеше, какво от това? Думата на недоволна бивша служителка срещу тази на военен герой и орденоносец, който скоро щеше да бъде повишен в звание. Манъс също нямаше да пропее. Той беше замесен още по-сериозно. И закриляше жената по същия начин, по който тя закриляше сина си. Не го бяха чували след случая при канала. Нямаше проблем. Ремар не искаше да го притиска. Всеки има право на собствен живот, нали така?
— С нетърпение очаквам продължението на вашите репортажи. — Той се усмихна. — А сега ме извинете, трябва да се явя на изслушване за утвърждаване на назначението ми.
Хамилтън се намръщи и като че ли се канеше да каже нещо, но Лийд го хвана за ръката.
— Райън. Да вървим да пишем статиите, които явно толкова много допадат на господин генерала.
Репортерът кимна и се остави да го отведат. Очите му продължаваха да хвърлят гневни искри.
Хората на Ремар го погледнаха въпросително. Той кимна съчувствено.
— Много е преживял.
Пооправи пъстрите наградни лентички на гърдите на униформата си, поизпъна куртката си и с маршова стъпка влезе в залата.
Деветнайсетимата членове на комисията го очакваха, насядали на червен подковообразен подиум, издигнат над дългата дървена маса, зад която се настаниха той и неговите сътрудници.
— Господин генерал — поздрави го сенатор Маккуин, след като затвориха вратата. Усиленият му от микрофона глас отекваше във високия таван и това му придаваше някак безплътно звучене. Ремар не за пръв път в подобна обстановка си представи Вълшебника от Оз. — Добре дошли. Сигурен съм, че и останалите членове на комисията очакват това изслушване със същото нетърпение като мен. Въпреки конспиративните теории, които ни заливат напоследък, аз съм убеден, че процедурата по вашето утвърждаване ще протече гладко.
Ремар скромно сведе глава.
— Благодаря, господин сенатор. С нетърпение очаквам да чуя въпросите ви и да опровергая митовете, доколкото мога.
Останалата част от изслушването също мина по сценарий като началото. Много приказки за по-сериозен контрол, по-ефикасно действие на Съда за наблюдение на чуждестранното разузнаване, може би назначаване на „защитник на правото на личен живот“, каквото и да означаваше това. Въпреки че като маркетингова концепция, трябваше да признае Ремар, идеята си имаше достойнствата. Президентът лично щеше да назначи когото си поиска на тази длъжност, но хората щяха да чуват името, да вярват, че личният им живот е защитен, и да не мислят за обезпокоителните детайли.
— И ще имаме нужда от доказателство, че това Божие око е унищожено — обади се един от по-либералните членове на комисията.
— Разбира се, господин сенатор. Както ви е известно, това вече е в ход.
— Един момент — намеси се сенатор Маккуин. — Всички знаем, че бившият директор Андърс е злоупотребявал с Божието око. Но също така знаем, че програмата е предотвратила множество терористични удари. Спасила е живота на безброй хора. Имало ли е нарушения? Имало е, естествено. Само че са извършени от Андърс. Ще коригираме програмата. Ще се погрижим да има по-сериозен контрол. Но нека не изхвърляме бебето заедно с мръсната вода.
Разнесе се мърморене, изразяващо както несъгласие, така и одобрение. Либералният сенатор отново взе думата.
— Такава програма е прекалено опасна, за да допуснем нейното съществуване. Настоявам да бъде унищожена, не коригирана.
Ремар се сети за „защитника на правото на личен живот“ и го обзе внезапно вдъхновение.
— Вижте, господин сенатор, има по-нова програма, далеч не толкова агресивна, много по-добре контролирана. Очаквам да е също толкова ефективна в борбата срещу терористичната заплаха.
— Наистина ли? — попита сенаторът. — И как се казва тази програма?
Ремар се усмихна.
— Наричаме я Ангел пазител.
Сенаторите едновременно се отпуснаха назад на плюшените си кресла, мъдро закимаха и в залата отекна тихо доволно мъркане.
Така ставаха нещата в модерния свят. Ремар не беше проектирал машината, неговата работа бе просто да я управлява и той възнамеряваше да го прави разумно и успешно. Защото в крайна сметка Божието око беше нещо много повече от име. Беше начин на живот и хората бяха свикнали с него.