Две от момчетата умряха. Оцеля третото, чийто тил беше смазал с крак, но не можеше да движи ръцете и краката си и го пратиха някъде, където знаеха как да се грижат за него. Подложиха Манъс на още тестове. Имаше следствие и го прехвърлиха в нещо, което наричаха Специално отделение. Момчетата там бяха по-страшни, обаче нямаше банди като онези тримата, които го бяха нападнали. А и бяха научили какво е направил. Да убиеш две момчета и да парализираш трето внушаваше респект.
На няколко пъти други момчета искаха да му причинят болка. Когато се случваше, той се захващаше за работа. Скоро вече никой нямаше желание да му се изпречва на пътя.
В Специалното отделение имаше още няколко момчета като него — тихи момчета, които не закачаха другите. Другите също се бяха научили да не ги закачат. Тези момчета знаеха начини за причиняване на болка, за каквито Манъс не се беше сещал. Обменяха информация помежду си. Той научи много.
Имаха уроци по математика и английски, но Манъс не им обръщаше особено внимание. Удоволствие му доставяха само заниманията по дърводелство. Обичаше да работи с ръцете си, даже с болната, онази, с която беше хванал ножа. Биваше го с инструментите. Всъщност всяко нещо можеше да е инструмент, стига да знаеш как да го използваш.
Когато навърши осемнайсет, Манъс научи, че ще го пратят в истински затвор заради двете убити момчета. Не го интересуваше. Едва ли щеше да е по-различно.
Обаче се случи нещо друго. Дойде му на свиждане един военен. Каза му, че разбирал какво е преживял. Дори владееше малко жестомимичен език и въпреки че движенията му бяха почти комично несръчни, Манъс усети, че го е научил, защото смята него, Манъс, за важен. Дотогава никога не се беше чувствал важен. Не знаеше как да го тълкува.
Според военния Манъс имал способности, бил предопределен да върши нещо специално и било жалко да остане при всички тези обикновени хора, които не можели да оценят истинската дарба, които не знаели как да овладеят тази дарба и да я използват по предназначение. Той му предложи сделка: щял да го измъкне от затвора, ако Манъс се съгласял да бъде обучен в армията.
Манъс му обясни, че не може да постъпи в армията, защото е глух. Военният със сигурност го знаел. Освен това бил причинил болка на прекалено много хора и имал криминално досие. Военният отговори да не се тревожел за глухотата си, познавал лекари, които можели да му помогнат. А досието му можело да бъде унищожено. Манъс му показа неподвижно сгърчената си ръка, с която беше измъкнал ножа от онова момче. Как ще постъпи в армията с такава ръка?!
Военният я погледна и отвърна:
— Не ти предлагам да постъпиш в армията. А да бъдеш обучен там. Ще те обучат и на някои други неща. Ако уредя да ти оправят ръката, ще дойдеш ли с мене?
Манъс се съгласи. Закараха го със самолет във военномедицинския център „Уолтър Рийд“ — там имаше лекари, които можеха да лекуват такива травми. Оперираха го, правиха му много физиотерапия и ръката му частично се възстанови. Оправиха му зъбите и счупения нос. Поставиха му слухови апарати, с които чуваше някои неща, макар че това така и не му хареса. Беше свикнал със света на тишината и го предпочиташе пред света на шума.
А после премина през обучението, за което говореше военният — оръжия за близък и далечен бой, хладни оръжия и ръкопашен бой, експлозиви и импровизирани взривни устройства, разузнаване, контраразузнаване, антитероризъм. Понякога работеше с цивилни, които явно също бяха бивши военни, друг път — с елитни военни части. Курсовете по Оцеляване, избягване на врага, оказване на съпротива и бягство и Военни операции се водеха от ЦРУ в база, която наричаха Фермата. Военният, който имаше чин полковник, стана генерал. Използваше Манъс за специални задачи и Манъс, благодарен до благоговение за всичко, което генералът беше направил за него, винаги ги изпълняваше добре. Не познаваше друг освен Директора, който искрено да го цени и да го използва тъкмо за онова, за което го бива.
Нямаше представа какво е направил този журналист, та Директора да му го възложи, но и не го интересуваше. Стигаше му това, че Директора го иска. Манъс щеше да се погрижи работата да бъде изпълнена.
5.
Даниъл Пъркинс се сепна и се събуди — автобусът беше спрял. Погледна през прозореца и през сивата пелена на дъжда видя сградата от стъкло и бетон на автогара „Ащи“ и скритите под чадъри тълпи, които чакаха да се качат на десетина отпътуващи автобуса.