Първоначалният му отказ да приеме истината беше толкова категоричен, че той повярва на репортажите. Открили трупа на Ефира зад един мол в Лоръл. Автомобилът й бил на паркинга пред нейния фитнес център, което изглеждаше логично — ако можеше да се нарече така, — тъй като тя имаше навика да се отбива за кратка тренировка преди срещите им, за да я видят там и да си осигури нещо като алиби. Полицията предполагаше, че са я отвлекли с лека кола или ван. Записите на камерите наоколо не показвали нищо. Взетата проба от семенна течност дала същия резултат като в пет подобни случая. Един и същи сериен изнасилван, който през последните няколко години вилнеел в района на шосе 95.
Впоследствие обаче отказът да приеме истината отстъпи мястото си на съмнение, а съмнението — на убеденост. Какъв по-добър начин да гарантираш сигурността на новата система от това да убиеш нейния създател? Нима фараоните не бяха правили същото с архитектите на пирамидите, за да са сигурни, че никой няма да открие богатствата им? И каква беше вероятността за „случайно“ убийство броени часове след приключването на работата й?
В първия момент се уплаши, че убийците ще се насочат към него, защото знаят, че с Ефира са били любовници, и искат да се подсигурят. Ала после разбра, че ако това им е било известно, вече щеше да е мъртъв. Нищо не го заплашваше. Двамата бяха внимавали. Може би не толкова, колкото би трябвало, но достатъчно, слава богу.
Шест месеца след смъртта й го пратиха в Анкара. Преместването се очакваше и той беше правил всичко възможно, за да го отложи и да остане във Форт Мийд с Ефира. Сега обаче имаше повод да се откъсне от семейството си, да не полага усилия да крие скръбта си от околните.
Дълго не се осмеляваше да влезе в създадения от Ефира уебсайт, тъй като изпитваше почти суеверен страх, че това може да го превърне в мишена. Накрая обаче гневът му от онова, което бяха направили с нея, решимостта му да отмъсти и разяждащият срам от собственото му малодушие го принудиха да действа. Задната вратичка беше затворена и той не знаеше дали Ефира е успяла да направи нова. Но взривоопасните й файлове бяха непокътнати. Отначало обмисляше анонимно да качи всичко на различни информационни сайтове, но после реши, че за него ще е по-безопасно, а разпространението на информацията ще е по-ефикасно, ако го направи чрез подходящ журналист. Гелман, Грийнуолд, Пойтрас… всички те очевидно ставаха, обаче вече бяха световноизвестни и се занимаваха с други журналистически проекти. Британците бяха успели да запушат устата на Асанж и да насадят в обществото образа на Уикилийкс като някакво безразсъдно шпионско начинание. Трябваше му смел и почтен човек от организация, която властите още не са очернили с пропагандата си. Например някой млад репортер от „Интерсепт“ — от рода на Грийнуолд и Пойтрас, с нужната репутация и ресурси. Имаше няколко възможности, но се спря на Хамилтън, защото младежът беше учил компютърни технологии и това щеше да му позволи да се ориентира в материята и да опази информацията.
Божичко, надяваше се да е направил верния избор. Заради самия себе си. И заради Ефира.
Слезе от автобуса с всички останали. Няколко тежки дъждовни капки успяха да се посипят по главата и раменете му преди да се шмугне под навеса. Температурата беше необичайно ниска и той затрепери от комбинацията от студ и влага.
Запроправя си път сред навалицата, откри тоалетната в сградата и изпразни мехура си, който вече щеше да се пръсне. Докато се изтръскваше, за кой ли път си каза, че всичко е наред, че най-опасното е минало. И все пак се страхуваше от онова, което щеше да му се случи, ако го хванат. Близо година бяха държали Челси Манинг гола в единична килия и надзирателите през пет минути я бяха будили, за да „проверят дали е добре“. А Сноудън… Божичко, не можеше и да си представи какво ще направят, ако го пипнат. Ала каквото и да се случеше, сега поне истината за програмата щеше да излезе наяве. Каквото и да направеха с него, поне нямаше да е напразно.
Когато излезе от тоалетната, отново го връхлетя врявата на тълпите и съобщенията за пристигащи и заминаващи автобуси, които ехтяха между гранитния под и високия свод на сградата. Умираше от глад и се отби на една от лавките да си вземе кафе и сандвич. Докато наблюдаваше как младежът смесва и после кипва смляното кафе, захарта и водата в джезвето, Пъркинс нямаше търпение да се наслади на ободрителното въздействие на турската напитка, но и се радваше, че онзи не бърза и го приготвя както трябва, загрявайки го постепенно, готов внимателно да го сипе в чашката. След това трябваше да изчака малко да се утаи. Спецсъветникът с усмивка си помисли, че каквото и да се случи после, турското кафе ще му липсва.