По телевизора на стената зад лавката предаваха Си Ен Ен Интернешънъл. Говорителят на Белия дом опровергаваше йеменските твърдения, че при атака с дрон са загинали дванайсет души на сватбено тържество. Преди такива удари, поясни говорителят, трябвало да има „почти пълна сигурност, че няма да бъдат убити или ранени цивилни“, и заяви, че жертвите били „бойци“. Пъркинс поклати глава с отвращение. Бяха му омръзнали тези лъжи, всичко му беше омръзнало.
На екрана се появи надпис „Гореща новина“ и грижливо фризираната водеща съобщи с отработена сериозност:
— Току-що получихме информация, че американски журналист най-вероятно е бил похитен от ИДИЛ.
Пъркинс си помисли, че му предстои напрегнат ден. Добре че се връщаше навреме и нямаше да забележат отсъствието му. Говорителката продължи:
— Репортерът от „Интерсепт“ Райън Хамилтън очевидно е бил на почивка в Турция и е изчезнал в района на сирийската граница. Властите се опасяват, че младежът е попаднал в близост до трафикантски маршрут, използван от ИДИЛ и свързаните с организацията терористични групировки, може би с надеждата да отрази тема, по която съществуват разногласия между Анкара и Белия дом.
Пъркинс пребледня. Бяха се разделили с Хамилтън преди по-малко от шест часа в Истанбул, далече от границата със Сирия. Какво ставаше, мамка му? Дали го бяха разкрили?
Хвърли банкнота от двайсет лири на плота и почти се затича към таксиметровата стоянка. Имаше резервен телефон и отчаяно бързаше да го включи, но не искаше да рискува, докато е на автогарата. Защото как щеше да обясни присъствието си тук, по дяволите?! Предполагаше се, че е бил в Кападокия, и да, вече имаше легенда, в случай че го забележат да върши нещо нелогично, обаче не гореше от желание да я подлага на проверка, особено в този момент.
На стоянката се точеше дълга опашка. И май само Пъркинс нямаше чадър. Той приведе рамене, за да се предпази донякъде от дъжда, и напрегнато се замисли.
Положението почти със сигурност беше лошо. Той оценяваше вероятността за съвпадение на около четири процента. Което означаваше около деветдесет и шест процента вероятност тази история с ИДИЛ да е скалъпена. Призля му от ужас, когато осъзна, че ако са заловили Хамилтън преди да е напуснал Истанбул, може дори да са спрели разпространението на информацията. Журналистът искаше да прати файловете по вътрешната система на „Интерсепт“, но Пъркинс му забрани да използва интернет по какъвто и да е начин. Можел да прати копие до себе си по пощата, ако бил в състояние да го направи анонимно, каза му спецсъветникът. Иначе било най-сигурно просто да вземе приготвената му от Пъркинс криптирана флашка. Малкият се дърпаше — „Виж какво направиха с Дейвид Миранда британците“, обоснова се той — и накрая Пъркинс просто му каза: „Хубаво, действай както решиш и е по-добре аз да не знам за това“.
Ами сега? Дали малкият щеше да го издаде? Джеймс Райсън беше отказал да назове източниците си, въпреки опасността да го хвърлят зад решетките, но ако бяха инсценирали отвличането на Хамилтън, малкия го очакваше нещо много по-страшно от затвор. И даже да не успееха да го принудят да проговори, скоро щяха да започнат да разпитват всички, с които се е срещал в Турция. Слава богу, че се бяха видели в Истанбул, а не в Анкара, така Пъркинс поне имаше някакво прикритие, макар и не особено сериозно. За миг се засрами, че мисли за себе си, когато малкият се намираше в такова положение. Но за бога, Хамилтън сигурно сам си беше виновен. Пъркинс го беше инструктирал за всички възможни капани, ала репортерът някак си трябваше да се е издънил.
Най-после дойде неговият ред. Той се вмъкна в таксито и каза на шофьора да го закара до недалечния хотел „Гази Парк“, където го чакаше колата му. Тъй като не биваше да я паркира прекалено близо до автогарата, тогава хотелът му се стори допустим компромис, обаче сега съзнаваше, че не е предвидил как ще изглеждат нещата, ако Хамилтън се прецака. Беше се поддал на прекален оптимизъм. От друга страна, иначе никога нямаше да му стиска да извърши такова нещо. И все пак сега щяха да проверят абсолютно всичко в неговата легенда, щяха да разкрият и проучат и най-малкото противоречие. Какво да прави, по дяволите? Навярно се нуждаеше от правна защита, но ако се свържеше с адвокат, все едно щеше да признае вината си. Не. Не, трябваше да запази хладнокръвие. Да се върне в службата, да се прави на ни лук ял, ни лук мирисал, да провери интернет трафика. Да използва същите задни вратички, през които беше открил програмата, и да получи по-добра представа срещу какво се е изправил. И тогава да реши как да действа.