Макар че… можеше да отиде на гости на опечалената вдовица. Малко рисковано, определено, но само при мисълта за това пак започна да му става. „Бяхме колеги с мъжа ви. Изключително добър човек. Исках да изразя съболезнованията си. Може ли да вляза?“ Тя щеше да е скапана от скръб, уязвима. Щеше да разбере грешката си чак след като вратата се затвореше и заключеше зад него и той я притиснеше към стената с опрян в гърлото й нож. И после сигурно толкова щеше да е засрамена и травмирана, че нямаше да съобщи в полицията.
Мамка му, това адски го възбуждаше. Делгадо се изправи и отиде в банята да мастурбира.
6.
Манъс уверено шофираше по шосе Е90 сред сиви хълмове и пресъхнали езера. Когато излиташе призори, в Истанбул валеше, а сега слънцето прежуряше и острата бяла светлина придаваше на околния пейзаж цвят на стари кости.
Лесно се справи с Хамилтън. Отключи вратата на хотелската стая за малко повече от трийсет секунди — по-дълго, отколкото ако в хотела използваха от онези модерни електронни ключалки, каквито АНС можеше да отключва дистанционно. Манъс изчака Хамилтън да влезе, зашемети го с удар по главата и му инжектира диазепам. Онзи не оказа сериозна съпротива и почти веднага изпадна в безсъзнание. После Манъс го съблече, завърза му китките, залепи му устата, пъхна му свещичка диазепам, постави му памперс и заедно с багажа му го натика в огромен брезентов сак на колела — от медицинския картон и шофьорската книжка на Хамилтън знаеше, че високият метър седемдесет и три и тежащ шейсет килограма репортер спокойно ще се побере вътре.
Бяха му съобщили, че Хамилтън е отседнал в хотела под друго име и е платил в брой, така че никой нямаше да узнае какво се е случило с тайнствения гост, който си е заминал, без да съобщи. Ако някоя камера случайно запишеше Манъс или го забележеше евентуален свидетел, бейзболната шапка, очилата и фалшивата брада щяха да му осигурят достатъчна защита. Вярно, персоналът щеше да завари сейфа в стаята разбит, но хотелската управа едва ли щеше да разгласи този факт. Манъс взе паспорта, който откри вътре, обаче журналистът носеше всичко друго в себе си: портфейл, телефон, флашка. Специалисти щяха да се заемат с телефона и флашката. Нямаше представа какво ще открият, ала знаеше, че Директора ще остане доволен.
Пътуването беше дълго — щеше да е по-добре, ако посредниците бяха дошли да вземат Хамилтън. Нали бяха турци в края на краищата, познаваха си страната и се сливаха с обстановката. Само че те предпочитаха да избегнат излишния риск и Директора явно не възразяваше. Което означаваше, че и Манъс не възразява. Взе си храна и термос с кафе, за да спира само за гориво и тоалетна. И за да поставя нови свещички.
Първия път, когато отби на едно пусто място и отвори багажника, Хамилтън се мяташе и отчаяно се опитваше да каже нещо през лепенката на устата си.
— Не искам да разговарям с тебе — каза му Манъс. — Но ще ти дам вода. Искаш ли вода?
Репортерът закима енергично. В багажника беше горещо и смърдеше на потта му.
— Ако се опиташ да ми говориш, пак ще ти залепя устата и няма да получиш вода. Разбираш ли?
Хамилтън отново кимна.
Манъс откъсна лепенката и му даде да пие. Естествено, в момента, в който отдръпна шишето, онзи започна да го умолява да му обясни какво става, да го изслуша, просто да го изслуша. Манъс му залепи устата, свали памперса, направи му инжекция и му сложи супозиторий, после изчака, докато човекът се отпусна. Прибра използвания памперс в найлонов чувал, който остави в багажника, и след по-малко от три минути продължи пътя си, следвайки указанията на навигационната система.
При следващото спиране Манъс го предупреди, че ако пак проговори, няма да му дава вода до края на пътуването. Хамилтън повече не отвори уста.
Предаването щеше да стане в градчето Килис на сирийската граница. Ако по пътя срещнеше проблем, разполагаше с петдесет хиляди лири, за да го реши. Ако те не бяха достатъчно убедителни, под пътната карта на дясната седалка носеше зиг зауер SIG МРХ-К. Ако и това не подействаше, с едно натискане на паникбутон щеше да призове групата от Специални операции, която го следваше, без да има представа каква е задачата му.
Той си затактува с глава. По радиото дънеше турска музика, която не познаваше, но чиито вибрации му доставяха удоволствие. Когато навигационната система показа, че скоро ще стигне до мястото, слънцето вече клонеше към залез. Манъс отби и премести зиг зауера в специален кобур под волана. Така не се виждаше през прозореца и в същото време щеше да му е подръка. Отвори жабката, извади деветмилиметровия „Танфолио Форс Про Еф“ и го пъхна в еластичния кобур на кръста си. После провери сгъваемия „Колд Стийл Еспада“ в предния си джоб — чудовищен нож с близо четирийсет и пет сантиметрово острие, смъртоносен, но неподходящ за ежедневно носене, освен за хора с неговия ръст. Естествено, нещата трябваше съвсем да са се объркали, ако се наложеше да го използва вместо огнестрелните оръжия, обаче предпочиташе да е у него, дори да не му потрябва. Накрая измъкна томахавката „Ар Ем Джи Тактикъл“ изпод седалката и я сложи в скута си. И потегли.