След няколкостотин метра стигна до местоназначението си — изоставена бензиностанция сред хълмовете край града. Влезе в паркинга. Там вече чакаше ръждив бял ван и под продълговатата сянка на провисналия навес стояха трима мъже с тъмни мустаци. Турци. Пушеха и освен цигарите ръцете им бяха празни. Добър признак. Те знаеха, че ще получат само една трета от сумата при предаването, така че ако не изпълнеха уговорката, щяха да изгубят много. Разумна мярка. Ами ако целта им всъщност беше само капарото? А и той не знаеше какво може да е скрито под широките им ризи и дали във вана няма още хора. Затова внимателно ги наблюдаваше, хванал волана с двете си ръце, за да ги виждат, и в същото време дланите му да са само на сантиметри от зиг зауера. Имаха сериозен вид и в инструкциите му се посочваше, че са опитни, следователно бяха наясно, че трябва да държат ръцете си така, както и Манъс държеше своите. Че той ще изтълкува всяко друго поведение като агресивно и ще реагира съответно.
Мъжът в средата, най-високият от тримата, му махна. Манъс кимна и огледа района. Олющените стени на бетонната постройка бяха покрити с графити, стъклата на прозорците липсваха. Прилично прикритие. Гъсти шубраци отзад, но прекалено далече за точна стрелба, освен ако стрелецът не беше снайперист.
Той паркира на известно разстояние, а не наблизо, както най-вероятно очакваха, с предницата към постройката. Така ванът оставаше между него и тях и не можеха да го нападнат отстрани, а ако се опитаха да го атакуват, щяха да са сбутани един до друг и той щеше да има чиста огнева линия. Освен това слънцето щеше да ги заслепява. Дреболии, но по-добре да бяха в негова полза, не в тяхна.
Тримата тръгнаха към него. Манъс отвори вратата и слезе, като остана прикрит зад нея. Държеше ръцете си така, че да ги виждат, но и близо до зиг зауера.
— Здрасти! — извика високият. — Заради тукашния кебап ли идваш в Килис?
Манъс малко се затрудняваше да чете по устните му — тъй като английският не му беше роден език, турчинът артикулираше думите различно. Не помагаше и буйната растителност под носа му.
— Не, заради баклавата. — Това беше неговата част от паролата.
— О, баклавата също е превъзходна. — Мъжът се усмихна широко и белите му зъби лъснаха на фона на мургавата му кожа и черните му мустаци. — Ти си Милър, нали? Имаш ли нещо за нас?
Милър беше псевдонимът, който бяха съобщили на посредника. Манъс пристъпи наляво, бавно бръкна в джоба си и извади дебел плик. Подхвърли го на турчина, който го хвана с лекота и почти без да го погледне, го подаде на мъжа отляво. Онзи го отвори и почна да брои парите. Също добър признак. Ако искаха да го убият, нямаше да ги броят.
Манъс се пресегна и отвори багажника, вдигна томахавката, после затвори и заключи вратата. Мъжете се пооблещиха при вида на оръжието — почти кило и половина черна хром-молибденова стомана 4140, тринайсетсантиметрово острие и агресивно извита дръжка. Брадва, достойна за викинг или монголски воин. Турците се заковаха на място, ала никой не посегна да извади оръжие.
— Какво е това? — попита високият. Зяпаше томахавката все едно е кобра.
— Инструмент — каза Манъс. Заобиколи при багажника, без да се обръща с гръб към тях, бръкна вътре с една ръка, надигна Хамилтън и му помогна да се измъкне на земята, после го изправи на треперещите му крака.
Високият посочи с ръка.
— С памперс ли е?!
Манъс кимна, макар че не знаеше защо му задава такъв въпрос. Хамилтън беше лежал в багажника дванайсет часа. Естествено, че щеше да е с памперс.
Високият каза нещо на другарите си. Манъс не го разбра и предположи, че е на турски. Тримата се разсмяха.
Манъс дръпна лепенката от устата на журналиста.
— Моля ви — изхленчи дребосъкът. — Моля ви, кажете ми къде отиваме! Кажете ми какво става!
Манъс бръкна в багажника и извади бутилка вода. Развъртя капачката със зъби, вдигна шишето към устните на Хамилтън и му даде да пие.
Единият от турците говореше нещо на родния си език и сочеше зиг зауера през прозореца. Високият се приближи, надникна вътре и попита: