— Какво е това под волана?
Подухна ветрец и донесе миризмата на мъжа — пот, тютюн и чесън. Манъс сбърчи нос и хвърли празната бутилка в багажника. После повтори:
— Инструмент.
Изтече напрегнат миг на мълчание, после високият се засмя. Другите двама го последваха.
Манъс усети смрад на изпражнения и каза:
— Трябва да му смените памперса.
Смехът стихна.
— Какво ти е на гласа? — поинтересува се високият турчин. — Говориш странно.
— Трябва да му смените памперса — настоя Манъс.
— Не ми казвай какво да правя! — сопна се онзи.
Манъс погледна Хамилтън.
— Моля ви — пелтечеше репортерът и Манъс осъзна, че момчето не е спирало да говори. — Кой сте вие? Какви са тези хора? Какво става, мамка му?
Манъс се обърна към турците. Не му харесваха. Лесно можеше да ги убие. Но желанието на Директора не беше такова.
Грубо дръпна Хамилтън отстрани на багажника, остави томахавката вътре и без да изпуска от поглед тримата мъже, смени памперса на идиота. Не му харесваше как го зяпат онези. Израженията им му напомняха за случилото се в затвора за непълнолетни.
— Не знам къде отиваш — след като свърши, каза той. — Моята работа е да те предам на тях.
Хамилтън се ококори отчаяно.
— Вижте, вие сте американец, нали? Не ме оставяйте на тези типове! Моля ви!
Манъс не знаеше защо изобщо му дава обяснения. Какъв смисъл имаше? Взе брадвата и заведе репортера при мъжете. Единият турчин хвана Хамилтън за ръката и го дръпна към себе си.
— Приключихме, нали? — попита високият.
Хамилтън погледна Манъс.
— Моля ви! — повтори и Манъс си помисли, че май бе трябвало пак да му залепи устата.
Турците се разсмяха. Единият потупа младежа по задника и го стисна. Другият се завъртя и заби юмрук в черния му дроб. Хамилтън изкрещя и се сви на земята, като стенеше и се гърчеше.
Високият се усмихна на Манъс.
— Да не те е страх, че няма да се грижим добре за него?
Манъс не отговори. Можеше да му отсече главата с томахавката. И да повали другите двама с пистолета още преди кръвта да е престанала да шурти от шията на високия. Ала Директора искаше друго.
Високият излая нещо на турски. Единият от другите му отвърна и помогна на Хамилтън да се изправи. Лицето на репортера беше покрито с кал от смесилия се с потта му прах, в който се бе въргалял. Това явно не правеше никакво впечатление на турците. Те оглеждаха Хамилтън от глава до пети. Единият каза нещо. Манъс не знаеше думите, но разбра смисъла.
— Какво каза той? — Въпросът отново го изненада. Нямаше значение какво е казал онзи, защо изобщо питаше?
— Каза, че си ни дал по-малко — отвърна високият, гледаше го в очите. — Че парите не са толкова, за колкото се договорихме.
Манъс прехвърли томахавката в лявата си ръка и постави дясната на хълбока си, на сантиметри от дръжката на пистолета. Осъзна, че се радва на този обрат. Осъзна и че това е лошо. Желанието на Директора не беше такова.
— Дадох ви толкова, колкото ми е наредено — отвърна той.
Турчинът поклати глава.
— Малко е.
— Значи се отказвате, така ли?
Секундите се занизаха. Тримата турци бяха напрегнати. Манъс знаеше, че са на ръба да посегнат за оръжията си. При тази мисъл устните му се разтеглиха в усмивка. Усещаше дясната си ръка лека и бърза, томахавката приятно тежеше в лявата.
Усмивката му накара мъжете да потреперят. Той добре познаваше въздействието й. Високият се засмя.
— Не, естествено. Просто се шегувам. Вие, американците, нали все се шегувате? Много сте забавни.
Манъс не отговори. Изчака, докато натикат Хамилтън във вана, само отвори вратата, за да се прикрие и да е близо до зиг зауера. Докато турците потегляха, видя, че репортерът ужасено поглежда назад към него. Единият от мъжете похотливо се хилеше на момчето и го притискаше към себе си, прегърнал го през врата.
Манъс седна зад волана, взе зиг зауера в скута си и запали двигателя, като внимаваше турците да не решат да му устроят засада по обратния път до Истанбул.
След час, след като слънцето отдавна беше залязло, започна да се отпуска.
Тези мъже не му бяха харесали. Знаеше какво ще направят с Хамилтън. И се смущаваше от обзелата го радост, когато имаше вероятност да му дадат повод да ги убие.
Поклати глава и си напомни, че най-важни са желанията на Директора.
Директора му беше казал и че иска Манъс да държи под око онази жена — служителката, за която Директора се безпокоеше. Задачата изглеждаше елементарна и той с удоволствие щеше да успокои притесненията на Директора. Като я наблюдава, ако не се наложеше да прави нещо друго. Или с нещо повече от наблюдение. Неговата работа беше да пази гърба на Директора. Нищо друго нямаше значение. Манъс не носеше вина за случващото се с онези, които попадат на пътя му.