7.
Иви си тръгна от работа в пет и пое към апартамента си в Колумбия. До края на смяната на Дин оставаше още цял час, но Иви винаги гледаше да я освобождава колкото се може по-рано. Наслаждаваше се на всяка минута, прекарана с Даш — не можеше да повярва, че той вече е в четвърти клас, и болезнено осъзнаваше колко бързо лети времето. Синът й скоро щеше да започне да спортува, да излиза с момичета, щеше да се срамува от майка си и тя вече нямаше да го вижда. Е, добре де, не че наистина нямаше да го вижда, обаче щеше да е различно. Той нямаше да се нуждае от нея така, както сега, щеше да е самостоятелен, щеше да има много други интереси и връзки. И всичко това беше чудесно, разбира се, но времето, което сега прекарваха заедно, връзката помежду им… в това имаше нещо изключително специално и тя не искаше някой ден, когато той вече няма да е нейното момченце, да съжалява, че е изгубила скъпоценни мигове.
Даш беше идея на бившия й мъж — името, не детето. Детето дойде „неочаквано“ — тя предпочиташе тази дума пред „случайно“, — когато двамата с Шон бяха в четвърти курс Компютърни науки в Корнел и ходеха от две години. Бяха разговаряли за брак след като завършат и когато му съобщи, че е бременна, просто решиха малко да ускорят нещата. Майка й се премести в Итака да й помага с бебето и успяха да се справят.
Известно време на Шон като че ли му харесваше да е баща. Излизаше по-рядко с приятелите си, прибираше се по-рано и по-трезвен. Тя никога не негодуваше срещу нощните му похождения. Общителен и весел красавец, вечен ентусиаст, той се радваше на широка популярност сред студентите. Всъщност Иви дори се изненада, когато за пръв път я покани на среща. Не се смяташе за особено привлекателна и вниманието му я поласка. Впоследствие разбра, че за известно време е станала зависима от това ласкателство, от повишеното самочувствие, което й даваше отразената слава на неговата красота и популярност, и че тази зависимост е повлияла на нейното трезвомислие.
От Агенцията за национална сигурност направиха предложения и на двамата — програми като тази в Корнел бяха истински магнит за властите — и те нямаха търпение да започнат работа. Половин година преди завършването им обаче получиха лоша новина: Шон не издържал цялостната проверка. Не, никога не давали обяснения, така им казаха. Не, не давали и втори шанс. С Иви нямало проблем, но за Шон не можело да става и дума.
За негова чест, Шон отказа дори да обсъждат промяна в плановете. Той стана учител по математика в една гимназия в Лоръл, майка й се прибра в Спокан… и известно време нещата вървяха. Тя си харесваше работата и кариерата й се развиваше. Шон обаче пак започна да гуляе по цели нощи. Иви се опитваше да го приеме, защото, да, той се прибираше от училище часове преди нея и се грижеше за бебето, имаше нужда да излиза, да се забавлява. Ала тези забавления прекалено зачестиха и продължаваха до късно. Понякога сутрин Шон имаше такъв махмурлук, че се налагаше да си взима болничен. От време на време, когато се прибираше за вечеря, Иви усещаше, че вече е започнал да пие. Когато повдигнеше въпроса, той се ядосваше — да не смятала, че възнамерявал да остане даскал, да се превърне в мъж под чехъл и да се мести с нея там, където я пратят на работа, да я подкрепя, докато тя прави кариера?! Иви можеше да възрази, че нейната кариера им носи повече пари, но разбираше, че и това му е болно място, затова премълчаваше.
Веднъж, когато беше тригодишен, Даш си дойде от детска градина с болнав вид. На другата сутрин изглеждаше още по-зле. Имаше температура, светлината и шумът го смущаваха и нейното иначе толкова обичливо момченце беше необичайно раздразнително. Иви се уплаши и искаше да го заведат на лекар. Шон й каза, че ставала смешна, че малкият просто бил грипясал. Тя все пак си остана вкъщи, а Шон отиде на работа.
По обяд вече бяха в спешното отделение. Даш имаше гърчове. Лекарите му направиха лумбална пункция. После произнесоха най-ужасяващата дума, която Иви беше чувала: менингит.
През следващите три дни Даш ту изпадаше в безсъзнание, ту се свестяваше. Лекуваха го с антибиотик. Лекарите им казаха, че прогнозата била добра. Иви реши, че това е оптимистичен начин да признаят, че спокойно може и да умре. Вечер Шон се прибираше вкъщи, но тя отказваше да се отдели от Даш. Не мигваше, не слагаше нищо в уста и не откъсваше очи от него. И постоянно му шепнеше: „Мама е тук, миличък. Мама е тук. Мама е тук. Моля те, ела си. Ела си, моля те. Моля те, ела си…“