На третия ден Даш дойде на себе си. Температурата спадна и можеше да се храни, беше слаб, но се усмихваше. Взеха си го вкъщи, нейното красиво момченце.
Нейното красиво глухо момченце.
Не разбраха веднага. Промените бяха едва забележими. Той просто изглеждаше… по-муден отпреди. Реагираше по-бавно. Затваряше се в собствения си свят. Тя се уплаши, не, ужаси се, че менингитът е засегнал мозъка му. Шон, естествено, твърдеше, че преигравала, че Даш просто бил изтощен след премеждието, че щял да се оправи.
Известно време тя се оставяше да я убеди. После заведе Даш на педиатър. Лекарят му направи някои изследвания и я насочи към специалист. Специалистът му направи още изследвания. И й съобщи, че в интелектуално отношение детето било добре, нямало абсолютно никакви основания за тревога. Обаче слухът му бил сериозно увреден, често срещана последица от менингита. Можело да се възстанови. Можело и да си остане така. Но трябвало да допуснат най-лошото и незабавно да вземат мерки. Налагало се да решат къде ще пратят детето на училище, как ще общуват с него, дали ще му поставят кохлеарни импланти. Беше ужасно. Шон искаше имплантите. Иви се дърпаше. Шон искаше Даш да ходи в нормално училище. Иви смяташе, че е по-добре да е заобиколен от глухи деца. Шон отказваше да учи жестомимичен език. Иви фанатично се захвана с него. В края на краищата Шон отстъпи пред всичките й желания. Ала това им струва брака. Състоянието на Даш като че ли изясни нещо, което Иви отдавна усещаше, но не искаше да приеме: че обича сина си повече, че е по-всеотдайна, че е по-готова да се жертва, отколкото Шон. Случилото се с Даш оказваше въздействие върху Шон, да, обаче нямаше да обуслови живота му. Тя не беше устроена така. А и не искаше да бъде.
Иви осъзна, че нейната всеотдайност към потребностите на сина й отблъсква Шон. Или че по-скоро му дава оправданието, което той търси. Въпреки че в крайна сметка разликата нямаше значение. Шон пиеше и все повече се отдалечаваше от тях. Когато накрая се разделиха, и двамата изпитаха най-вече облекчение. Разводът мина сравнително мирно. Когато прахът се уталожи, Шон получи право да взима Даш в понеделник и вторник вечер и всеки втори уикенд. В действителност той обикновено виждаше момчето веднъж месечно. Хвана си гадже, изрусена блондинка, казваше се Тина, която явно не проявяваше желание да гледа глухо дете. Което напълно устройваше Иви.
Когато беше тийнейджърка, веднъж майка й й каза: „Момчето, с което излизаш, е различно от момчето, за което си сгодена, момчето, за което си сгодена, е различно от мъжа, с когото минаваш под венчило, мъжът, с когото минаваш под венчило, е различен от бащата на децата ти“. „А бившият ти съпруг е различен от всички тях“, можеше да прибави самата тя.
Но всъщност не беше чак толкова зле. Освен че от време на време пропускаше да вземе Даш, когато бяха неговите дни, Шон не й създаваше трудности. Ходеше на терапия и май бе овладял проблема си с пиенето. Налагаше се многократно да му напомня за издръжката и често си мислеше да го съди и да наложи запор върху заплатата му, но просто нямаше сили за това. А и не искаше. По документи той имаше права над Даш. В действителност за детето се грижеше само тя. И се боеше да не застраши с нещо това положение.
Накрая научи от една своя приятелка в личен състав, че причината да не го приемат на работа е бил проблем с детектора на лъжата — доказателство за заблуда по отношение на алкохола и наркотиците. Което, сега съзнаваше Иви, беше съвсем логично. Чувстваше се като глупачка, че не е усетила по-рано. И го съжаляваше. Каква ужасна мъка го разкъсваше, че да носи в себе си такава тайна? Дори след като това му е струвало мечтаната кариера? И макар че Тина, която имаше известна курвенска привлекателност, може и привидно да представляваше цяр за състоянието му, Иви виждаше, че не е така. Тина беше стояла отзад на опашката, когато онзи горе е раздавал акъл. Шон изглеждаше нещастен и въпреки че никога не разговаряха на тази тема, тя знаеше, че бившият й съпруг съжалява за случилото се и му се иска да е в състояние да го поправи.
Което би трябвало да й дава известно удовлетворение, нали? Да се чувства отмъстена. Победителка. Или нещо подобно.
Всъщност това само я натъжаваше.
Тя спря на паркинга пред старческия дом, в който бяха настанили баща й, и се опита да се отърси от меланхолията си. Имаше десет пъти по-страшни истории от нейната, даже сто пъти. И все пак понякога всичко й се струваше невероятно трудно. Опасно…
Слезе от колата и за миг се вгледа в сградата. Можеше да е всичко. Нисък медицински център, заобиколен с някой и друг храст, офиссграда, пълна със счетоводители и статистици. Безлична. Бездушна. Макар че ако по какъвто и да е начин беше по-весела или характерна, предполагаше тя, щеше да й се струва досадно фалшива.