— Да, представям си и как ще изглежда, ако операцията се издъни и Хамилтън бъде убит.
Андърс махна с ръка.
— Ще заявят, че онези и без това се канели да го убият, а така поне са пратили няколко джихадисти с него на онзи свят. Президентът ще направи изявление, заобиколен от шапкари. И в двата случая ще демонстрира решителност. „Ние не преговаряме с терористи“, такива неща. Казвам ти, ако тази работа продължи повече от още един ден, най-много два, той ще се поддаде.
Двамата замълчаха за миг.
— Как искаш да процедираме? — накрая наруши тишината Ремар.
Андърс се замисли.
— За тази сутрин нали имам насрочено интервю?
— Да го отменя ли?
— Не, напротив, ще го използвам да дам малко въздух на президента. С какво разполагаме за Маккуин?
Ремар присви здравото си око.
— Не сме му водили досие. Нали винаги е бил от маргиналните политици. Досега не ни е трябвала информация за него.
— Е, сега ни трябва. Използвай Божието око. Все ще откриеш нещо.
— Колко грубо да пипам?
— Не повече от необходимото. Обаче гледай да свършиш работата.
— Ясно.
Секретният телефон иззвъня. Андърс погледна монитора.
— Белият дом. Тръгвай. Намери нещо за Маккуин. Може да не ни остава много време.
9.
Оказа се много по-лошо, отколкото очакваше Андърс. Шефът на президентската администрация му съобщи, че президентът свиквал Съвета за национална сигурност, за да обсъдят „всички възможности“, включително спасителна операция. Трябвало да знаят каква информация може да им осигури АНС въз основа на видеозаписа: топография, ъгъл на слънцето, сила на светлината, растителност. Трябвало да следят всички електронни комуникации в региона. Ако успеели да установят местонахождението на Хамилтън, от Съвместното командване на специалните операции настоявали да действат. И президентът бил склонен да им позволи.
Андърс увери шефа на президентската администрация, че АНС събира всички възможни сведения и ще ги подготви за заседанието на СНС по-късно сутринта. След това тръгна за интервюто.
Първоначалният сценарий предвиждаше разговор по теми от общ интерес. Журналистът направо се разтопи при вида на директора в пълна парадна униформа. Мястото също изглеждаше съблазнително — иначе безполезно помещение, наречено Център за информационно надмощие, обзаведено така, че да прилича на командната кабина на междузвездния кораб „Ентърпрайз“ от „Стар Трек“, с гигантски плоски екрани, елипси от светодиодни лампи, множество компютърни монитори. От подготвителния екип на АНС сто на сто бяха инструктирали операторите да снимат само от определени ъгли, за да не разкрият строго секретния характер на залата на американските врагове, и операторите щяха да се подчинят, естествено, признателни за възможността да зърнат една от мистериите на АНС. Така щеше да се постигне желаното раболепие още преди да започне самото интервю.
Андърс дойде навреме, следван от адютант с таблет. Адютантът държеше таблета пред него, докато директорът преглеждаше и подписваше нещо, после отпраши с демонстративна припряност, като че ли съдбата на свободния свят зависеше от своевременното доставяне на директорския подпис по местоназначение. Разбира се, адютантът можеше просто да прати документа електронно, вместо да го носи лично, но къде щеше да остане драматизмът, как иначе щеше да се подчертае колосалната важност на случващото се?!
— Радвам се да ви видя, Брайън — каза Андърс и протегна ръка.
— За мен е удоволствие, господин генерал — отвърна журналистът и я стисна. — Искрено съм ви признателен, че ми отделяте от времето си. Особено след новия джихадистки клип тази сутрин. Удобно ли е да ви задам въпрос за него? Знам, че темите на интервюто вече са уговорени, но смятам, че американският народ би искал да чуе вашето мнение по един толкова важен проблем.
Опитът за ласкателство накара директора да се усмихне. Нима този тип беше толкова тъп да не разбира, че Андърс иска непременно да разговарят за клипа, че не се налага да го убеждава, за да се съгласи?!
— Разбира се, Брайън. С радост ще кажа каквото мога. Боя се обаче, че ще трябва да съкратим разговора. Ясно ви е, че в момента е доста напрегнато.
— Да, сър, абсолютно. Ако ъгълът, под който сме разположили камерата, ви устройва, можем веднага да започнем.
Андърс кимна. „Сър“, „господин генерал“, „ако ви устройва“. Никога нямаше да свикне с инстинктивната почит на журналистиката, която уж трябваше да бди за интересите на обществото, към властта. Не че имаше нещо против, естествено.