Камерата работеше, интервюиращият се представи и задъхано обясни, че се намират в Центъра за информационно надмощие на АНС, който нямали право да снимат, защото бил свръхсекретен.
— Добро утро, господин генерал.
— Добро утро, Брайън.
— Знам, че днес графикът ви е особено напрегнат, сър, и ви благодаря, че ни отделяте време. Тази сутрин всички станахме свидетели на поредния ужасяващ видеозапис — завързан американски журналист, застанал на колене пред маскиран терорист.
Със сигурност щяха да покажат и съответния образ, когато излъчваха интервюто. Добра работа.
— Да — мрачно кимна Андърс.
— Предполагам, че всички граждани на цивилизования свят се питаме, господин генерал, какви ответни действия планира правителството.
— Както може да се очаква, Брайън, аз не съм в положение да говоря за евентуални ответни действия.
— Така е, сър, но не трябва да забравяме за вашите възможности. За добро или лошо, и мнозина биха казали, че е за лошо, днес всички знаем много повече за възможностите на Агенцията за национална сигурност, отколкото допреди неотдавна. А ето че е похитен още един журналист. Властите можеха ли по някакъв начин да предотвратят това?
Андърс знаеше, че зрителите ще приемат този въпрос като „труден“: тъкмо затова му го задаваше и интервюиращият. Трябваше да се поддържа някакъв външен вид.
— Ето какво ще ви кажа, Брайън. АНС може да направи законно много неща и в тези рамки ние сме максимално активни. Естествено, винаги има допълнителни средства, с които бихме искали да разполагаме, за да гарантираме сигурността на американците. Дали ще разполагаме с тях обаче е въпрос на законодателство.
— Няма ли поне да изразите мнение, сър?
Ужасно му се прииска да подхвърли идеята за имплантиране на чипове в хората, но усещаше, че моментът не е подходящ. Чакай, чакай, я виж какво правеха пакистанските власти… не разрешаваха достъп до мобилни телефонни услуги на онези, които при закупуване на сим карта не се съгласяваха да дадат пръстовите си отпечатъци! Щом можеше в Пакистан, защо да не може и в Америка? Това всъщност щеше да прозвучи страхотно: „Защо Пакистан прави повече от нас, за да осигури безопасността на своите граждани?“
Андърс обаче устоя и на това изкушение. При друга възможност. А възможности щеше да има, определено.
— Моето мнение в момента не е нито важно, нито уместно — след кратък размисъл отговори директорът. — Що се отнася до нашите ответни мерки, те са в компетенциите на президента, разбира се.
Интервюиращият се хвана за последните му думи, както се и надяваше директорът.
— Ако президентът… говоря чисто хипотетично… нареди провеждане на спасителна операция, каква ще е ролята на Агенцията за национална сигурност?
Андърс замислено поправи очилата на носа си.
— Нашата роля е да подкрепяме президента с всичките си ресурси. И въпреки че тези ресурси са значителни, Брайън, бих искал да отправя предупреждение към всички по-нетърпеливи сред нас. Наясно сме, че Райън Хамилтън се намира в сериозна ситуация. Изключително сериозна. И колкото и да ни се ще да го видим отново жив и здрав в Родината, ние не бива да предприемаме никакви действия, които могат да влошат положението му или евентуалните последици. Механизмът се състои от множество движещи се части, които се нуждаят от време, за да заработят добре. Прибързаните мерки, взети без цялостно разбиране за обстоятелствата, могат да доведат до фатален изход. Затова призовавам всички към търпение. Трябва да дадем възможност на президента да използва всички възможни източници и методи, което в крайна сметка ще осигури спасяването на Хамилтън.
Останалата част от интервюто представляваше обичайната благоговейна журналистическа свирка. Не че Андърс имаше нещо против. Просто в момента рекламата не се нареждаше сред приоритетите му. Трябваше да приключи тази работа с Хамилтън. Щеше да е много неприятно, ако журналистът някак си успееше да се завърне у дома.
10.
Ремар седеше в чакалнята пред кабинета на Маккуин в Харт Билдинг, една от офиссградите на Сената. Бяха му казали да е тук в два и вече висеше петнайсет минути. Подозираше, че онзи нарочно го кара да чака. Ремар знаеше, че за да разбереш манталитета на повечето вашингтонски политици, просто трябва да се поставиш на мястото на неуверен тийнейджър и тогава всичко ти става ясно. Даже директорът обичаше от време на време да играе такива игрички. Самият Ремар не можеше да ги понася. Смяташе себе си за прям и откровен човек и предпочиташе да си има работа със също такива хора. Усмихна се и за кой ли път си каза, че определено живее в неподходящ град.