— Още не.
Е, сигурно беше прекалено много да се надява на това.
— Търсете ги. Джиесеми, интернет достъп, системи за хотелски резервации, охранителни камери, сателитни изображения, всичко.
— Вече е направено.
Онова усещане за разлюляване на земята под краката му пак го връхлетя, този път придружено от замайване и гадене. Той се овладя и се съсредоточи. Какво пропускаше? Трябваше ли да свършат още нещо? Резервен план? Ако се наложеше да правят изявления, щеше да им трябва правдоподобна версия. И това щеше да е…
— Подготви информационни материали. Ако не успеем да запушим устата на Сноудън, ще трябва да го дискредитираме и за тази цел ще прибегнем до нашите приятели в пресата. Гледай в опорните ни точки да се откроява думата „нарцистичен“. Действай фино. „Не твърдя, че страда от нарцистично личностно разстройство…“ Нещо от този род.
— Вече приложихме тази работа с нарцисизма в случая с Джулиан Асанж.
— Да, и подейства. Приложи го пак.
— Ясно.
— И също… дебело подчертай, че Сноудън е „престъпил клетвата си за неразгласяване на класифицирана информация“. Тази фраза също трябва да се тиражира.
Нямаше никаква „клетва за неразгласяване на класифицирана информация“, естествено. Държавните служители се заклеваха само да спазват конституцията. Но това беше незначителен нюанс. Медиите винаги повтаряха терминологията, която им подхвърляха властите.
— Добре — отвърна Ремар. — Кой искаш да подеме кампанията в пресата?
— Ърнест е най-добър в този бранш. Събуди го.
— Кой Ърнест?
— Онзи, дето подведе всички журналя да наричат подводното изригване на нефт в Мексиканския залив „теч“.
— Имаш предвид човека, който измисли термина „подсилени методи за разпит“ ли?
— Този термин всъщност е измислен от гестапо. На немски май беше „verschärfte Vemehmung“. Ърнест обаче прояви съобразителност и го използва. Ако смяташ Сноудън за гений, почакай да му излезе Ърнест. Медиите за един ден ще го пратят в психиатрията за нарцисизъм и ще го осъдят за държавна измяна.
— Ще се погрижа той да се заеме с това.
— Ще се видим в щаба след половин час.
Андърс прекъсна връзката, излезе от душкабината, спря водата и се върна в спалнята. Спря за миг и се загледа в Деби, която продължаваше да спи дълбоко. Не можеше да каже, че още я обича, ако я беше обичал изобщо. Ала винаги изпитваше удовлетворение от мисълта, че я закриля. А да закриляш нещо, което ти принадлежи… и това е своеобразна любов, нали? Може би даже нейната най-висша форма.
Генералът влезе в дрешника и се облече. Знаеше, че най-вероятно няма да успее да спре „Гардиан“. А и не му пукаше особено до каква степен е в състояние да им запуши устата.
Единственото, което го интересуваше в момента, което истински го ужасяваше, беше Божието око. За всичко друго можеше да се спазари.
1.
Ивлин Галахър седеше на кресло пред ъгловия кабинет на директора във Форт Мийд — с плътно събрани колене, изпъната пола и сплетени в скута пръсти. Както винаги, когато чакаше тук, се питаше дали позата й не е прекалено скована, прекалено неловка и официална. Но по-добре така, отколкото нервно да шава на стола. Не искаше някой да си помисли, че се притеснява от директора. Или по-точно, не искаше никой да разбере.
Не че някой щеше да забележи. Във външния офис нямаше никой друг, а откакто я покани да влезе, заместник-директорът генерал Ремар дори не я беше погледнал иззад монитора си. Естествено, Ремар, с превръзката на окото си, с обезобразения си профил, с късо подстриганата си побеляла коса от лявата страна на главата и набръчканата розова гола кожа от дясната, също винаги я притесняваше. Човек трудно можеше да не обръща внимание на белезите и да не се чуди какъв ужас е скрит под превръзката. Раните и възстановяването му се бяха превърнали в легенда в АНС, а преживените мъки почти го бяха превърнали в светец, заедно с неговия спасител, директора. Те бяха едно цяло, две ръце на едно и също тяло, и каквито и тайни да знаеше, в присъствието и на двамата Иви винаги се чувстваше аутсайдер.
Погледна си дискретно часовника. Никога не знаеше колко ще се наложи да чака — веднъж минута, друг път два часа. Тази несигурност можеше и да е унизителна, но от друга страна, колко хора имаха не просто покана, а лична инструкция незабавно да се явят, когато системата им надуе аларма?!
И затова сега чакаше. В стаята не се чуваше нищо друго освен приглушеното потракване на клавиатурата на Ремар и тихото жужене на климатичната инсталация. Не, не можеше да отрече, че й харесва липсата на междинни звена до директора — това я караше да се чувства специална, пряката връзка й придаваше аура на власт и важност в организацията. В същото време тази връзка я изолираше. Дори от гледна точка на обичайната секретност в АНС около нейната работа бяха издигнати дебели стени. Доколкото знаеше, никой друг освен директора нямаше представа за нейните задължения, а той по различни, но пределно ясни начини й беше дал да разбере, че привилегията на прекия достъп не е безплатна, че ще има строги наказания за всякакво изтичане на информация, случайно или не.