Замисли се за проверката на Божието око, която му беше възложил директорът. Не успя да открие начин, по който Пъркинс да е имал достъп, и това бе най-главното. Обаче установи нещо друго. Най-секретните приложения на програмата бяха защитени с непробиваема стена. Останалото… е, ако се случеше най-лошото, ако програмата бъдеше разкрита, това нямаше да е такъв проблем за Ремар, какъвто за директора, който я беше замислил в стремежа си да събира всякаква информация.
Тази мисъл го изпълни с угризение и той подсъзнателно поглади присадената тъкан под превръзката на окото си. Той беше вярното псе на директора — още откакто дойде на себе си в адски мъки под грижите на полевите хирурзи, неспособен да вижда под марлите, покриващи лицето му. Самият директор, тогава полковник, го държеше за ръката през собствените си бинтове и го успокояваше, че всичко е наред, че ще се оправи.
И наистина се оправи, след шест пластично-възстановителни операции, интензивна рехабилитация и едногодишна зависимост от болкоуспокоителни, която щеше да му донесе строго мъмрене, ако директорът не се беше намесил и не уреди да изтрият проблема от досието му. Той бе казал на Андърс, че Манъс е като куче, ала думите му нямаха обиден смисъл. Възхищаваше се на такава вярност, ценеше я. А по отношение на директора я и споделяше. Ремар му дължеше живота си, кариерата си, поста си. Не одобряваше някои негови решения и ако зависеше от него, нещата нямаше да се вършат така. Обаче не зависеше от него, съдбата се беше разпоредила другояче и понякога се налагаше да си напомня какво дължи на директора, за да се пребори със собствената си съвест.
Затова нямаше значение, че проверката му е установила евентуална… разлика в последиците от потенциалното им изобличаване, а съответно и в техните интереси. Пък и тази разлика беше чисто теоретична. Защото той знаеше, че Пъркинс не е имал достъп. Нямаше как да е имал.
Вече минаваше два и половина, когато от кабинета се появиха двама плашещо млади стажанти с буден поглед и затвориха вратата след себе си. „А, ясно — помисли си Ремар. — Караш ме да чакам само за да си говориш с някакви младоци“.
Няколко минути по-късно секретарката го покани да влезе.
Маккуин се изправи иззад огромното си бюро и припряно се приближи да се ръкува с него, тресейки увисналата си гуша.
— Генерал Ремар! Много се радвам да ви видя. Благодаря, че дойдохте, и се извинявам, че ви накарах да чакате.
— Господин сенатор. — Ремар искаше да приключи всичко това колкото може по-бързо. Дланта на Маккуин беше влажна и той потисна инстинктивното си желание да избърше ръка в панталона си.
— Заповядайте, седнете. — Сенаторът се върна зад бюрото си, сякаш се боеше да не се спука, ако остане далече от него прекалено дълго. — С какво мога да съм от полза за военен герой като вас?
Ремар нямаше нищо против празните приказки, но мразеше когато тези идиоти се чувстваха длъжни да го изкарват герой. Просто бяха улучили неговото хъмви с минометен снаряд. Герой беше директорът, а не той. Понякога се чудеше дали тези като Маккуин, които навярно никога не са държали в ръцете си автомат, да не говорим да са служили в армията, искрено възхваляват войниците, или това просто е поредният вашингтонски фалш. Така или иначе, нямаше значение.
Ремар остави куфарчето си на пода, отвори го, извади детектор за подслушвателни устройства и бързо провери кабинета. Нямаше нищо.
— Предлагам да изключим телефоните си, господин сенатор. И да ги приберем в моето куфарче, което е звукоизолирано и заглушава всички електронни сигнали.
Маккуин се отпусна на огромното си кожено кресло и приглади въображаем непослушен кичур в сивия си алаброс.
— Сериозно ли говорите?
Ремар едва не ахна при тази проява на невежество. Този тип да не си мислеше, че щом е в Комисията по вътрешна сигурност и Комисията по разузнаването, никой не може да го подслушва? Нима не разбираше, че тъкмо това го прави потенциален обект? Генералът обаче знаеше, че съвсем скоро всичко ще се изясни, и просто отговори:
— Приличам ли ви на шегаджия?
Маккуин се подсмихна.
— Е, вие сте експертът по национална сигурност. Както кажете. — Изключи джиесема си и му го подаде. Ремар направи същото със своя и прибра двете устройства в куфарчето си. После извади генератор на акустичен шум и го постави върху бюрото.
Сенаторът го огледа подозрително.
— А това е…
— Устройство за защита от подслушване. Просто малко повече предпазливост. Може ли да ви помоля също да извадите щепсела на стационарния си телефон и на компютъра си, господин сенатор?