— Я стига, Ремар, това е смехотворно.
— Уверявам ви, че след като ви обясня защо съм дошъл, няма да имате думи да ми изкажете благодарността си за тези предпазни мерки.
Маккуин извъртя очи към тавана и се усмихна. Все пак направи каквото му беше казано и демонстративно си погледна часовника. После го посочи и с престорена сериозност попита:
— И него ли ще наредите да изключа?
Сенаторът се дразнеше, че някой му казва какво да прави в собствения му кабинет, и в отговор трябваше да покаже, че не се е уплашил. Ремар беше свикнал с тези детинщини, естествено, но все пак му бяха малко смешни.
— Нали знаете какво казват — докато сядаше и затваряше куфарчето си, каза той. — Това, че се тресете от параноя, не значи, че не ви преследват.
— Абсолютно, и това, че ви преследват, не значи, че не се тресете от параноя. Стига, Ремар. Достатъчно съм ги гледал вашите циркове. Дълбоко се поклонете пред първожреците на информационната сигурност. Запазете го за хлапетиите в тази сграда. Вече не можете да ме впечатлите.
Ремар кимна уж разбиращо, после влезе в ролята си.
— Не отричам, че в нашата работа има известна театралност, господин сенатор. В този град може ли да е иначе? Обаче не съм тук за това. Тук съм, защото имаме данни, че китайците са ви съставили взривоопасно досие, и смятаме, че възнамеряват да го използват, за да влияят на гласуването ви в Сената.
Маккуин се ококори от искрена изненада.
— Моля?
Ремар с нищо не даде израз на обзелото го удовлетворение от реакцията му. Директорът го беше научил, че при определена категория фетишисти на тема национална сигурност приписването на нещо лошо на китайците, руснаците или иранците е все едно да обвиниш разгневени чернокожи за престъпления в страната. Най-трудното е да подготвиш хората да повярват в нещо. Щом бъде определена рамката, те нетърпеливо се заемат сами да попълнят детайлите, дори тези детайли да не са особено логични.
Генералът се наведе напред и сниши глас.
— Изглежда, че китайците са успели да проследят мобилния ви телефон и да установят, че движенията му са аналогични с тези на друг телефон с предплатена услуга, купен в брой от Уолмарт преди две години. И са проследили движенията на двата телефона до апартамент на Капитолийския хълм, чийто наем се плаща от фиктивна фирма, регистрирана от вашия адвокат. И в този апартамент живее млада жена на име Наталия Робарт, движенията на чийто мобилен телефон са били аналогични на вашите по време на много от командировките ви, за разлика от движенията на мобилния телефон на съпругата ви.
Докато генералът говореше, Маккуин все повече пребледняваше и накрая ченето му увисна. Ремар изчака, докато сенаторът осъзнае смисъла на казаното.
— Не… Не виждам как… — запелтечи той, после млъкна и заклати глава, очевидно неспособен да намери нужните думи.
— Всичко това очевидно са само метаданни. Но също е очевидно, че са предостатъчни, за да предизвикат скандал — стига китайците да не са проникнали в апартамента на госпожа Робарт и да не са инсталирали скрити камери. Ако желаете, бихме могли дискретно да проверим.
— Не… Не разбирам…
— Уверявам ви, господин сенатор, че тази информация се пази в най-строга тайна и е известна на съвсем ограничен брой служители в АНС. Никой от нас не желае да пострадате.
— Да, но… Боже Господи, как е възможно?!
Ремар си позволи съчувствена усмивка.
— Още ли ме смятате за параноик?
Лицето на Маккуин се сгърчи, все едно го бяха ударили в корема.
— Не, за бога! Може ли да се направи нещо?
— Може, естествено. Системата, която открихме, изглежда, е автоматична. Проследихме всички движения на информация до специален сървър, в който успяхме да проникнем. Сега би трябвало да сме в състояние да унищожим всички данни.
— Виж, това вече е чудесна новина!
— Да. Изчакваме, за да се уверим, че няма резервен сървър. Ако има, ще трябва едновременно да унищожим информацията и в двата. Ако прибързаме, може да предупредим китайците и да се лишим от възможността да изтрием въпросните записи окончателно.
Шокираното изражение на Маккуин изведнъж стана предпазливо. Той се отпусна назад и измери генерала с поглед, сякаш го преценяваше. После кимна и се усмихна.
— Добре, Ремар. Каква игра играете?
— За какво говорите, господин сенатор?!
— Защо всъщност ми разказвате всичко това? Какво искате от мене?
Ремар разбра, че сенаторът е оценил ситуацията като по-безопасна, отколкото е смятал първоначално, като делова сделка, а не случайна заплаха, и съответно е решил, че няма причина страните да не стигнат до взаимно приемлива цена.